Сетне, сякаш твърде скоро, дойде краят и аз останах сам в свят, който вече нямаше смисъл. — Сандърс замълча, изтри сълзите си и за изненада на София гласът му пресекна развълнувано. Той прочисти гърло и продължи: — Това не беше справедливо. Без Рут нямах причина да живея. После се случи чудо. Пристигна портрет на съпругата ми — неочакван дар. Окачих го над камината с чувството, че тя отново ме гледа. Помага ми. Насочва ме. Малко по малко спомените за живота ми с нея се върнаха, спомени, свързани с всяка картина от колекцията ни. За мен тези спомени бяха по-ценни от изкуството. Струваше ми се невъзможно да ги преотстъпя другиму. Но тогава — щом изкуството е нейно, а спомените мои — какво би трябвало да направя с колекцията? Разбирах тази дилема, но законът не я разбираше. Дълго се питах как да постъпя. Без Рут бях нищо. Обикнах я от пръв поглед и макар вече да ме няма, знайте, че я обичах до последния си дъх. Повече от всичко искам да разберете тази простичка истина: изкуството е красиво и ценно, но аз бих го заменил за още един ден с жената, която обожавах. — Сандърс погледна публиката. Всички бяха застинали. Нещо се случваше, нещо необикновено. Адвокатът сякаш също го осъзна, потърка брадичка и продължи: — За още един ден с жената, която обожавах — повтори той. — Но как да ви убедя, че говоря истината? Как да ви уверя, че търговската стойност на изкуството изобщо не ме интересува? Как да докажа колко скъпа ми беше Рут? Как да ви покажа, че любовта ми към нея се таи във всяка картина, която купувахме?“ — Очите на Сандърс се насочиха към сводестия таван, поспряха там и после пак се насочиха към публиката. — Ще помоля човека, купил „Портрета на Рут“, да стане.
Сърцето на София се разтуптя силно. Люк се изправи. Всички се обърнаха към него.
— „Условията на завещанието ми — и на търга — са прости. Реших онзи, който купи «Портрета на Рут», да получи цялата ми колекция. Волята ми влиза в сила незабавно. И понеже колекцията вече не е моя и нямам право да я продавам, търгът се отменя.“
33.
Люк
Люк стоеше като вкаменен. В залата се бе възцарила гробна тишина. Няколко минути бяха необходими на присъстващите да осъзнаят думите на Айра.
„Сандърс сигурно се шегува — помисли си Люк. — Или ако не се шегува, сигурно не съм го разбрал правилно. Защото иначе излиза, че получавам цялата колекция? Невъзможно!“
Лицата на хората наоколо сякаш отразяваха като в огледало мислите му — смаяни, намръщени, объркани, дори разочаровани.
След това настана хаос. Не полетяха седалки както на футболен стадион, но се разрази овладяната ярост на богатите и самодоволните. Мъж на третия ред в центъра на залата се изправи и заплаши да се обади на адвоката си, друг извика, че са го измамили и също ще се свърже с адвоката си. Трети настоя, че завещанието е подправено.
Бавно, но неизбежно гневът зарази присъстващите. Мнозина скочиха на крака и закрещяха към Сандърс и беловласия джентълмен. В далечния край на залата един триножник падна с трясък на пода, блъснат от възмутен мъж, запътил се към вратата.
После всички се обърнаха към Люк. Той усети яростта, разочарованието, подозрението на тълпата. У някои съзря желание да се възползват от разкрилата се възможност. Привлекателна блондинка в подчертаващ формите й костюм се приближи към него. Последваха я десетки, които разбутваха столовете и се надвикваха един друг.
— Извинете.
— Може ли да поговорим?
— Искам да уговоря среща с вас…
— Какво ще правите с Уорхол?
— Клиентът ми проявява интерес към картините на Раушенберг…
Инстинктивно Люк хвана София и двамата се втурнаха към вратата, преследвани от множеството.
Той блъсна вратата, но се натъкна на шестима охранители, застанали зад две жени и един мъж със значки, че са служители на фирмата, организирала търга. Едната бе красивата брюнетка, която записа името и адреса му и прибра всички банкноти от портфейла му.