— Именно. Затова, преди да продължим, ще ви попитам дали имате доверен адвокат, с когото бихте желали да се посъветвате. Ако не, аз съм готов да ви препоръчам.
— Нямам адвокат.
Сандърс кимна.
— Подозирах… Твърде млад сте. Това, разбира се, не е проблем. — Извади визитна картичка от джоба си. — Ако се обадите в кантората ми в понеделник сутринта, ще ви дам цял списък. Не сте длъжен, естествено, да изберете адвокат, препоръчан от мен.
Люк огледа визитната картичка.
— Тук пише, че вие също се занимавате с имуществено право.
— Да. В миналото работех в други области, но напоследък се задоволявам с такива дела.
— Значи мога да ви наема?
— Ако желаете. — Сандърс посочи останалите в стаята. — Вече познавате Гейбриъл. Тя е вицепрезидент на отдела за работа с клиенти в „Сотбис“. Искам да ви представя и Дейвид Леман. Той е изпълнителен директор на компанията.
Люк се ръкува с него и след задължителната размяна на любезности Сандърс продължи:
— Както вероятно предполагате, да се организира търгът по този начин представляваше… предизвикателство в доста отношения, включително финансово. Айра Левинсън избра компанията на господин Леман. Не сте длъжен да ползвате услугите му, но той настоя да ви го препоръчам.
Люк огледа лицата наоколо, осъзнавайки бавно действителността.
— Добре — кимна. — Но не мога да взема такова решение, преди да се посъветвам с адвоката си.
— Мъдро решение — одобри Сандърс. — Готови сме да отговорим на всичките ви въпроси, но е необходимо да изберете адвокат възможно най-скоро. Един професионалист ще ви преведе по-леко през този сложен процес — не само по отношение на имуществото. Все пак сега сте невероятно богат човек.
Люк погледна към София и пак се обърна към Сандърс:
— Колко години бяхте адвокат на Айра?
— Над четирийсет — отвърна той с известна тъга.
— И ако наема адвокат, той ще ме представлява, доколкото възможностите му позволяват?
— Понеже сте негов клиент, ще бъде длъжен да го прави.
— Тогава да разрешим въпроса още сега. Как да ви наема? В случай, че искам да разговарям с господин Леман веднага.
— Трябва да ми платите първоначална такса.
— Колко? — Люк сбърчи загрижено чело.
— Един долар засега стига — каза Сандърс.
Люк си пое дълбоко дъх, най-сетне проумял какво всъщност се е случило. Богатството. Ранчото. Животът, който би могъл да има със София.
Извади портфейла си и погледна съдържанието му. Не беше останало много след покупката на портрета — колкото да плати за два галона бензин.
Или по-малко, понеже използва една част, за да наеме Хауи Сандърс.
Епилог
През месеца, последвал търга, Люк понякога се чувстваше като герой във фантастичен филм. По препоръка на Дейвид Леман обявиха нов търг. Щеше да се проведе в средата на юни в Ню Йорк. Втори щеше да се организира в средата на юли и трети — през септември. Щяха да продадат по-голямата част от колекцията — достатъчно да покрият дължимите данъци.
През първия ден в присъствието на Гейбриъл и Дейвид Леман Люк обясни и положението с ранчото. Сандърс си водеше бележки. Когато Люк попита дали има начин да изплати ипотеката, Сандърс се извини и излезе от стаята. Върна се след петнайсет минути и обясни спокойно, че изпълнителният директор на банката, с когото е разговарял, му предлага да изплаща дълга на по-малки вноски още една година и дори да отсрочи плащането на лихвите, ако предпочита. С оглед на настоящото финансово състояние на Люк банката щяла да се съгласи да отпусне и нов кредит за всякакви подобрения в ранчото.
— Но… как? — Повече от това Люк не успя да изрече.
Сандърс се усмихна и палавите искрици пак проблеснаха в очите му.
— Да речем, че искат да заздравят връзките си с местен клиент, забогатял неочаквано.
Сандърс му представи и няколко финансови мениджъри и други съветници, седеше до него по време на разговорите и задаваше въпроси, които Люк едва разбираше, камо ли да се сети да зададе. Помогна му да осъзнае затрудненията, съпровождащи богатството, и го увери, че ще му съдейства да научи всичко необходимо.
Макар понякога да се чувстваше безпомощен, Люк знаеше, че има далеч по-лоши проблеми.
Отначало майка му не му повярва. Не повярва и на София. Първо се усмихна презрително, после, след като той й разказа отново какво се е случило, се ядоса. Едва след като Люк се обади в банката и поиска да го свържат с изпълнителния директор, започна да осъзнава, че не се шегува.