— Съжалявам, че те въвлякох в това, но съм ти благодарна — изрече смутено.
Отблизо Люк забеляза необичайния зелен цвят на очите й и меката точност, с която произнася думите — напевна интонация, напомняща му далечни места. Смути се.
— Радвам се, че помогнах — смотолеви накрая.
Тя прибра кичур коса зад ухото си.
— Той… невинаги е толкова луд, колкото сигурно ти се стори. Излизахме и не е доволен, че скъсах с него.
— Досетих се — кимна Люк.
— Чу ли… нещо? — По лицето й се изписа смесица от смущение и умора.
— Трудно бе да не чуя.
Тя сви устни.
— Така си и мислех.
— Ако ще се почувстваш по-добре, обещавам да забравя.
Тя се засмя искрено и на Люк му се стори, че в смеха й долавя облекчение.
— И аз ще се постарая да забравя — каза тя. — Просто искам…
Люк довърши вместо нея:
— Предполагам, че всичко е свършило. Поне за тази вечер.
Тя се обърна и се взря в плевнята.
— Надявам се…
Люк провлече крака по земята, сякаш се опитва да изрови думите от пръстта.
— Приятелите ти са вътре, нали?
Тя проследи хората край плевнята.
— Да — кимна. — Уча в „Уейк Форест“ и съквартирантката ми реши, че е добре да изляза с момичетата.
— Сигурно се чудят къде си.
— Едва ли. Забавляват се и не им е до мен.
От ниските клони на дървото до оградата се обади сова и двамата се обърнаха натам.
— Искаш ли да дойда с теб вътре? В случай, че възникнат неприятности.
Тя го изненада с отговора си:
— Не. По-добре да остана отвън още малко. Тъкмо Брайън ще се поуспокои.
„Ако престане да пие“ — помисли си Люк и веднага си напомни, че това не му влиза в работата.
— Сама ли предпочиташ да останеш?
София се усмихна.
— Защо питаш? Отегчавам ли те?
— Не. Никак. Просто не искам…
— Шегувам се.
Тя се облакъти на оградата и го погледна. Той пристъпи колебливо към нея.
Погледът й се зарея към заоблените възвишения наоколо, характерни за тази част от щата. Люк я гледаше мълчаливо, чудейки се какво да каже.
— Колко години ти остават в колежа? — попита най-сетне. Банален въпрос, но друго не успя да измисли.
— Тази ми е последната.
— Значи си на… двайсет и две?
— Двайсет и една. — Тя се извърна към него. — А ти?
— По-голям съм.
— Не много, предполагам. Учил ли си в колеж?
— Не. Ученето не ми е стихията — сви рамене той.
— С езда на бикове ли се изхранваш?
— Понякога. Когато успея да се задържа върху тях. Често съм играчка, с която бикът се забавлява, докато успея да се смъкна от гърба му.
Тя повдигна вежди.
— Днес изглеждаше впечатляващо на арената.
— Запомнила си ме?
— Разбира се. Само ти успя да яхнеш всичките.
— Имах късмет — призна той.
Тя събра длани.
— Значи ти си Люк…
— Колинс — довърши той.
— Точно така — кимна тя. — Говорителят разказваше надълго и нашироко за теб.
— И?
— Честно казано, не обърнах внимание. Тогава не знаех, че ще ме спасиш.
Той се изненада, че не долови сарказъм. Посочи с палец към гумата от трактор.
— Онези там също ти се притекоха на помощ.
— Но не се намесиха. За разлика от теб… Може ли да те попитам нещо? Цяла вечер се чудя.
Люк отчупи една треска от оградата.
— Да?
— Защо, за бога, си решил да яздиш бикове? Толкова е опасно.
„Обичайният въпрос“ — помисли си той. Отговори както обикновено:
— Винаги съм мечтал да яздя бикове. От съвсем малък. За пръв път яхнах теленце, когато бяха на четири. В трети клас яздех млади бикове.
— Но как изобщо започна? Кой те запали?
— Татко — отвърна той. — Той обяздваше коне. Без седло. Участваше в състезания.
— Различно ли е от ездата на бикове?
— Правилата са почти същите. Осем секунди на гърба на коня, държиш се с една ръка, а животното се опитва да те хвърли от гърба си.
— Само че конете нямат рога като бейзболни бухалки. По-малки са и не са толкова злобни.
Той се замисли.
— Така е, предполагам — отвърна след малко.
— Защо тогава избра езда на бикове, а не родео?