Замълча и усети колко съсредоточено я слуша. Искреният му интерес отново й напомни колко е различен от момчетата в колежа.
— Във втори курс — продължи — посещавах лекции за френския импресионизъм, предимно да си запълня програмата. Професорът обаче се оказа удивителен — интелигентен, интересен и вдъхновяващ. Точно каквото се очаква от професор. След няколко лекции се увлякох. Разбрах какво искам да правя и колкото повече курсове по история на изкуството посещавах, толкова по-ясно осъзнавах, че искам да стана част от този свят.
— Сигурно си благодарна, че си се записала на онези лекции.
— Да… но родителите ми не са очаровани. Предпочитат да завърша право, медицина или счетоводство. За да си намеря добра работа, след като завърша.
Той подръпна яката на ризата си.
— Доколкото знам, щом имаш диплома, работа се намира лесно.
— Това им казвам. Но истинската ми мечта е да работя в музей.
— Направи го тогава.
— Не е толкова лесно. Има много специалисти по история на изкуството, а свободните места са малко. Повечето музеи се борят за оцеляване и съкращават персонал. Извадих късмет, че ме поканиха на интервю в Денвърския музей за изкуство. Няма да ми плащат, ще стажувам, но казаха, че по-късно е възможно да ме назначат на редовна работа. Което, разбира се, повдига въпроса как ще се изхранвам. Не искам родителите ми да ме издържат, а и те не могат да си го позволят. По-малката ми сестра учи в „Рутгърс“, а и другите двама скоро ще постъпят в колеж…
Тя замълча притеснено. Люк сякаш прочете мислите й и не настоя.
— Какво работят родителите ти? — попита я.
— Имат закусвалня. Предлагат деликатесно сирене и месо. Прясно изпечен хляб. Домашни сандвичи и супи.
— Добра храна?
— Страхотна храна.
— Какво да си поръчам, ако попадна там?
— Каквото и да е. Няма да сбъркаш. Мама готви чудесна гъбена супа. Тя ми е любимата, но май сме най-прочути с кашкавалените котлети. На обяд винаги се извива дълга опашка и повечето клиенти си поръчват котлети. Преди няколко години дори спечелиха награда. За най-добрия сандвич в града.
— Наистина ли?
— О, да. Вестникът обяви конкурс, читателите гласуваха и така… Татко окачи грамотата в рамка. Виси точно зад касата. Някой ден ще ти я покажа.
Той долепи длани, повтаряйки жеста й отпреди малко.
— Ще ми бъде приятно, София.
Тя се засмя. Шегата й допадна, хареса й и как произнася името й — по-бавно от нея, но и по-плавно, сякаш от устата му се лее приятна мелодия. Напомни си, че не го познава, но някак си не го чувстваше така. Облегна се на оградата.
— С онези мъже ли си дошъл тук? Които ти се протекоха на помощ?
Той погледна към тях, после се обърна отново към нея.
— Не. Всъщност познавам само единия. Приятелите ми са вътре. Но не ми се говореше и излязох навън.
— Сега не ми се струваш неразговорлив.
— Не че има кой знае какво за разказване — усмихна се смутено той. — Както ти казах, яздя бикове и работя в семейното ранчо. Животът ми не е особено интересен.
Тя го погледна изпитателно.
— Кажи ми нещо, което обикновено не казваш на другите.
— Например? — попита предпазливо той.
— Каквото и да е — разпери ръце тя. — За какво си мислеше преди малко, когато стоеше сам край оградата?
Люк пристъпи неловко от крак на крак и сведе очи. Скръсти ръце, печелейки време.
— За да разбереш, трябва да го видиш — рече бавно. — Проблемът е, че не е точно тук.
— А къде е? — обърка се тя.
— Ей там — посочи той към ограденото пасбище.
София се поколеба. Всеки е чувал такива истории — момиче среща момче, което й се струва мило и приятно, но щом останат насаме… Погледна го, но в главата й не звъннаха предупредителни камбанки. Необяснимо защо му се доверяваше — не само защото й се притече на помощ. Просто не приличаше на натрапник; по-скоро създаваше впечатление, че помоли ли го да я остави сама, ще си тръгне и повече няма да го види. А и я караше да се смее. През краткото време с него бе забравила Брайън.
— Добре. Заведи ме — кимна тя.
Дори да се изненада от отговора й, той не го показа. Улови с две ръце оградата и я прескочи пъргаво.
— Фукльо — подкачи го тя.
Приведе се, мина между гредите и двамата тръгнаха към пасбището. Люк спазваше благоприлична дистанция. София се оглеждаше, удивена колко различен е пейзажът от мястото, където е израснала. Хрумна й, че се е научила да цени тихата, почти аскетична красота на природата тук. Северна Каролина приютяваше хиляди малки градчета, всяко със свой облик и история. Вече разбираше защо мнозина местни дори не помислят да се преместят другаде. В далечината боровете и дъбовете образуваха непрогледна черна ивица. Музиката зад тях постепенно стихваше, заменена от песента на щурците. Въпреки мрака тя усещаше как Люк я поглежда възхитено, макар да се стреми да не се издава.