— След другата ограда има пряк път — обясни той. — По него ще стигнем по-бързо до пикапа ми.
Думите му я сепнаха.
— Пикапът ти?
— Не бой се — вдигна ръце той. — Няма да пътуваме. Няма дори да влизаме в него. Просто ще виждаш по-добре от каросерията. По-високо е и по-удобно. Имам и сгъваеми столове.
— Носиш сгъваеми столове?
— В пикапа ми има какво ли не.
Разбира се. Нищо необичайно. Марша винаги беше подготвена за пикник.
Стигнаха следващата ограда, осветена по-ярко от лампите край арената. Люк отново я прескочи леко и пъргаво. Този път обаче между гредите нямаше голямо разстояние и не можеше да се промъкне между тях. Изкатери се, седна най-отгоре и провеси крака. Хвана го за ръцете, за да скочи на земята, и хареса топлата им, загрубяла кожа.
Стигнаха до близката порта и свърнаха към пикапа. Люк се насочи към лъскава черна машина с големи гуми и фарове върху покрива — единствената, паркирана с предницата в противоположната посока. Той свали задния капак и скочи в каросерията. Протегна отново ръка и тя бързо се озова до него.
Люк затършува, размествайки вещите насам-натам, с гръб към нея. Тя скръсти ръце, питайки се какво ли щеше да си помисли Марша за всичко това. Отсега си представяше въпросите й: „За онзи хубавец ли става дума?“, „Той те заведе в пикапа си?“, „Как се съгласи?“, „Ами ако беше луд?“. Междувременно Люк продължаваше да рови. Чу се металическо изщракване и той най-сетне дойде при нея със стола — от онези, които хората разпъват по плажовете. Сложи го до нея и я покани:
— Седни. Сега ще се подготвя.
Тя не помръдна. Отново си представи лицето на Марша. После обаче реши. Защо не? Да се настани на сгъваем стол в каросерията на пикап, собственост на ездач на бикове, й се стори почти естествено продължение на и без друго сюрреалистичната нощ. Хрумна й, че като се изключи Брайън, за последен път е оставала сама с момче през лятото, преди да дойде в „Уейк“, когато Тони Русо й кавалерства на бала. Познаваха се от години, но не отидоха по-далеч от това. Той беше симпатичен и умен — наесен заминаваше за „Принстън“ — но още на третата среща ръцете му се оказаха твърде немирни и…
Люк сложи втория стол до нея, прекъсвайки мислите й. Вместо да седне обаче, той скочи от каросерията, отвори вратата на пикапа и се пресегна навътре. След миг радиото се включи. Кънтри музика.
„Разбира се — помисли си весело тя. — Какво друго?“
Той се качи при нея, седна, протегна крака и ги скръсти.
— Удобно ли ти е? — попита я.
— Горе-долу. — Тя се поразмърда, смутена от близостта му.
— Искаш ли да си сменим столовете?
— Не, не… Просто… — Тя махна с ръка. — За пръв път седя в каросерията на пикап и…
— Не правите ли така в Ню Джърси?
— В Ню Джърси гледаме филми, излизаме на вечеря, гостуваме на приятели. А ти? Ходиш ли на кино?
— Разбира се.
— Кой филм си гледал наскоро?
— Филм ли? — почеса се той по главата.
Едва след секунда тя разбра, че се шегува, и бързата промяна на изражението й го разсмя. Посочи й пасбището.
— Отблизо изглеждат по-големи, нали?
София се обърна и забеляза един бик на няколко крачки от тях. Видя как се издуват мускулите на гърдите му и проумя колко по-различно е да наблюдаваш животните оттук, отколкото от пейките край арената.
— Леле! — възкликна смаяно тя и се приведе напред. — Огромен е! — Обърна се към Люк: — И ти яздиш тези гиганти! Доброволно?
— Когато ми позволят.
— Това ли искаше да ми покажеш?
— Да — кимна той. — Доведох те заради онзи бик ей там.
Посочи й светъл бик. Помръдваха само ушите и опашката му. Единият му рог бе изкривен, а по хълбока му личаха белези. Имаше по-едри от него, но позата му излъчваше нещо диво и необуздано. София усети, че той предизвиква другите да го доближат. Чуваше как пръхтенето му нарушава нощната тишина.