— Не мисли за такива неща — казва Рут. — Някой ще дойде. Скоро.
Седи на същото място, но сега изглежда по-различно. Малко по-зряла и в нова рокля… която обаче ми се струва смътно позната. Мъча се да си спомня кога я е носила, но пак чувам гласа й:
— През лятото на 1940. Юли.
След миг се сещам. Да. Точно така. Лятото след първата ми година в колежа.
— Спомних си — казвам.
— Нима? — шегува се тя. — Но с моя помощ. Навремето помнеше всичко.
— Бях по-млад.
— И аз бях по-млада.
— И сега си млада.
— Вече не — възразява тя, без да скрива нотките на тъга. — Тогава бях млада.
Примигвам. Опитвам се, но не успявам да я видя по-ясно.
— Беше с тази рокля, когато най-сетне те поканих на разходка.
— Не — поправя ме тя. — Носех я, когато аз те поканих.
Усмихвам се. Често разказвахме тази история на вечеря с приятели. Историята за първата ни среща. С времето се научихме да я разказваме добре. Рут и аз. Тук, в колата, тя я подхваща, все едно сме на гости. Отпуска ръце в скута и въздиша. На лицето й е изписано престорено разочарование и объркване.
— Вече бях разбрала, че няма да ми продумаш. Беше се върнал от колежа преди цял месец, но така и не ме заговори. Затова след съботната служба дойдох при теб. Погледнах те право в очите и казах: „Вече не излизам с Дейвид Ъпстейн“.
— Помня…
— Помниш ли какво ми отговори? Каза „О!“, изчерви се и се втренчи в краката си.
— Струва ми се, че грешиш.
— Знаеш, че е така. После те помолих да ме изпратиш до вкъщи.
— Помня, че баща ти не остана доволен.
— Мислеше, че Дейвид е добър младеж. Не те познаваше.
— И не ме харесваше — намесих се. — Усещах го как се взира в мен, докато се отдалечавахме. Затова си държах ръцете в джобовете.
Тя накланя глава. Поглежда ме изпитателно.
— Затова ли мълчеше?
— Исках да му покажа, че намеренията ми са почтени.
— Когато се прибрахме у дома, той ме попита дали не си ням. Напомних му, че си отличен студент в колежа, оценките ти са високи и ще завършиш само след три години. Майка ти непрекъснато ми го повтаряше.
Мама. Сватовницата.
— Друго щеше да е, ако родителите ти не вървяха след нас. Тогава щях да ти завъртя главата. Щях да те хвана за ръката и да ти направя серенада. Щях да ти подаря цветя. Щеше да си глътнеш езика.
— Да, знам. Младият Франк Синатра щеше да се развихри.
— Само уточнявам подробностите. В колежа едно момиче си падаше по мен. Казваше се Сара.
Рут кимва невъзмутимо.
— Майка ти ми разказа и за нея. Спомена и как нито й се обаждаш, нито й пишеш, откакто си се върнал. Знаех, че не е сериозно.
— Всеки ден ли разговаряше с мама?
— Отначало разговаряхме рядко и мама винаги беше с мен. Няколко месеца преди да се върнеш обаче, помолих майка ти да ми дава уроци по английски. Срещахме се два пъти седмично. Все още не знаех много думи и тя ми обясняваше какво значат така, че да ги разбера. Казвам, че станах учителка заради татко, но и майка ти има принос. Беше много търпелива с мен. Разказваше ми истории, за да ми помага да напредвам. Обясняваше ми, че трябва и аз да се науча да разказвам истории, защото така правят южняците.
— Какви истории ти разказваше? — усмихвам се.
— За теб.
Знам го, разбира се. Дългият брак не оставя много тайни.
— Коя ти беше любимата?
Тя се позамисля.
— Онази за ранената катеричка. Намерил си я, но баща ти забранил да я държиш в магазина. Ти обаче си я скрил в една кутия зад шевната й машина и си се грижил за нея, докато оздравяла. После си я пуснал в парка. Тя побягнала, но ти си ходел всеки ден да я търсиш, да не би пак да й потрябва помощ. Обясняваше ми, че това показва колко чисто сърце имаш, колко силни връзки създаваш и щом обикнеш нещо или някого, го обикваш завинаги!
Както казах, сватовница.
Едва след като се оженихме, мама ми призна, че „преподавала“ на Рут, разказвайки й истории за мен. Отначало се засегнах. Искаше ми се да вярвам, че съм спечелил сам сърцето на Рут. Казах го на мама. Тя се засмя и ми отговори, че всички майки правели това за синовете си. Мой ред било да докажа, че не е излъгала, защото такъв бил дългът на синовете към майките им.