— А аз се мислех за неустоим.
— Стана неустоим, щом спря да се страхуваш от мен. Но не и при първата ни разходка. Когато стигнахме фабриката, където живеехме, аз ти казах: „Благодаря ти, Айра, че ме изпрати“, а ти отвърна само: „Няма за какво“. Обърна се, кимна на родителите ми и си тръгна.
— Следващата седмица обаче се представих по-добре.
— Да. Говореше за времето. Три пъти повтори: „Днес е доста облачно“. Два пъти добави: „Питам се дали ще завали“. Прояви се като ненадминат оратор. Между другото майка ти ми обясни какво означава „ненадминат“.
— Но ти не отказваше да се срещаш с мен.
— Да — погледна ме тя право в очите.
— В началото на август ти предложих да отидем в сладкарницата, където ходеше с Дейвид Ъпстейн.
Тя си приглади косата, без да откъсва очи от моите.
— А аз ти казах, че по-вкусна кола не съм опитвала в живота си.
Така започна всичко. Не е вълнуващ приключенски разказ или приказно романтичен сюжет като от филм, но аз съзирах божествената намеса. Изглеждаше ми абсурдно, че тя намира нещо у мен, но бях достатъчно умен да се възползвам от възможността. След това прекарвахме заедно свободното си време, колкото и малко да беше. Наближаваше краят на лятото. Отвъд Атлантика Франция вече се бе предала и битката за Британия бе започнала, но войната през тези последни летни седмици ми се струваше много далечна. Разхождахме се в парка, потънали в разговор, и продължавах да я водя в сладкарницата. Два пъти я поканих на кино, а веднъж ги заведох с майка й на обяд. Винаги я изпращах до вкъщи след синагогата. Родителите й вървяха на десет крачки зад нас, оставяйки ни повече лично пространство.
— Родителите ти все пак ме харесаха.
— Да — кимва тя. — Защото аз те харесвах. Ти ме разсмиваше. Ти си първият човек, който ме накара да се засмея в тази страна. Татко ме питаше какво ми е толкова смешно, а аз му отговарях, че ме разсмиват не точно думите ти, а начинът, по който разказваш. Например какви физиономии правиш, когато описваш как готви майка ти.
— Мама можеше да подпали водата, но така и не се научи как се варят яйца.
— Преувеличаваш.
— От малък се научих да ям, без да вдишвам. Защо според теб с татко бяхме толкова слаби?
Тя поклаща глава.
— Ако майка ти знаеше какви ужасни неща говориш…
— Нямаше да се засегне. Знаеше, че не умее да готви.
Рут помълча.
— Искаше ми се да имахме повече време онова лято. Тъгувах много, когато се върна в университета.
— Дори да бях останал, нямаше да сме заедно. Ти също щеше да заминаваш. За „Уелсли“.
Тя кимва с отнесено изражение.
— Беше щастлива случайност. Татко познаваше един професор там и той ми помогна много. Но тази година бе трудна за мен. Ти не пишеше на Сара, но знаех, че ще я видиш отново, и се тревожех, да не би да се влюбиш в нея. Страхувах се, че тя ще види у теб същото, каквото виждах аз, и ще впрегне целия си чар да те накара да ме забравиш.
— Невъзможно!
— Сега го знам, но тогава се страхувах.
Помръдвам леко глава и пред очите ми веднага изскачат звездички, сякаш са ме цапардосали с релса по тила. Затварям очи, чакам да ми мине, но това изисква цяла вечност. Съсредоточавам се, дишам бавно и накрая болката утихва. Светът се връща на части и пак се сещам за инцидента. Лицето ми лепне, а спуканата въздушна възглавница е покрита с прах и кръв. Кръвта ме плаши, но въпреки това в колата има магия, вълшебство, върнало Рут при мен. Преглъщам; гърлото ми стърже като шкурка.
Личи си, че Рут се тревожи за мен. Сред издължаващите се сенки виждам как ме наблюдава. Жената, която винаги съм обожавал. Пренасям се отново в 1940. Опитвам се да разсея страховете й.
— Въпреки притесненията ти за Сара, не се върна през декември да ме видиш — напомням й.
Представям си как Рут забелва очи — дежурният отговор на моето оплакване.
— Не се върнах у дома, понеже нямах пари да си купя билет за влака. Знаеш го. Работех в един хотел. Не можех да тръгна. Стипендията покриваше само обучението ми, за всичко друго трябваше да плащам.
— Извинения… — жегвам я.
Както обикновено тя не ми обръща внимание.
— Понякога по цяла нощ будувах на рецепцията, а на сутринта отивах на лекции. Едва се удържах да не заспя върху учебника. Не ми беше лесно. Към края на първата година очаквах с нетърпение да се прибера у дома през лятото дори само за да се наспя.