— Но аз се появих на гарата и ти провалих плановете.
— Да — усмихва се тя. — Плановете ми се провалиха.
— Не те бях виждал от девет месеца — посочвам. — Исках да те изненадам.
— И успя. Във влака се питах дали ще дойдеш, но се страхувах да не се разочаровам. После, когато влакът спря на гарата и те видях през прозореца, сърцето ми подскочи. Ти беше много красив.
— Мама ми уши нов костюм.
Тя се засмива замечтано, потънала в спомени.
— И родителите ми бяха с теб.
Бих свил рамене, но не смея да помръдна.
— Знаех, че и те искат да те видят, и помолих татко да ми даде колата.
— Много галантна постъпка.
— Или егоистична. Иначе щеше да се прибереш право вкъщи.
— Да, може би — подсмихва се тя. — Но се оказа, че си помислил и за това. Беше помолил татко да ме заведеш на вечеря. Разказа ми как си дошъл във фабриката да поискаш разрешение.
— Не исках да имаш повод да ми откажеш.
— Нямаше да ти откажа дори да не беше питал баща ми.
— Вече знам, но тогава не знаех — повторих думите й. Приличаме си с нея и винаги сме си приличали в много отношения. — Когато слезе от влака онази вечер, си помислих как на гарата би трябвало да е пълно с фотографи, за да те снимат. Изглеждаше като филмова звезда.
— Бях пътувала дванайсет часа с влака. Изглеждах ужасно.
Това е лъжа. Знаем го и двамата. Рут беше красива и дори след като прехвърли петдесетте, където и да влезеше, мъжете вперваха очи в нея.
— Едва се сдържах да не те целуна.
— Не е вярно — възразява тя. — Не би го направил пред родителите ми.
Права е, разбира се. Отстъпих назад, за да я поздравят първи. После, след няколко минути, приближих до нея. Рут прочита мислите ми.
— Онази вечер татко най-сетне разбра какво намирам у теб. По-късно ми каза как установил, че си не само трудолюбив и добър, но и джентълмен.
— Ала продължаваше да смята, че не съм достоен за теб.
— Всички бащи мислят, че няма мъж, достоен за дъщерите им.
— Освен ако мъжът не е Дейвид Ъпстейн.
— Да — отвръща шеговито тя.
Усмихвам се, макар през тялото ми отново да преминава мълния.
— На вечерята не можех да откъсна очи от теб. Беше много по-красива, отколкото те помнех.
— Но пак бяхме непознати — прекъсва ме тя. — Отначало разговорът не течеше гладко както през предишното лято. Докато не тръгнахме към къщи.
— Преструвах се на непристъпен.
— Не, беше си същият. И същевременно изглеждаше променен. Беше възмъжал през годината, в която бяхме разделени. Дори за пръв път ме хвана за ръката. Помня, защото ръката ми изтръпна, а после ти спря, погледна ме и разбрах какво ще се случи.
— Целунах те… За лека нощ.
— Не — гласът на Рут прозвучава дълбоко, съблазнително. — Целуна ме, но не за лека нощ. Усетих обещанието, че винаги ще ме целуваш така.
Спомням си този миг — устните й върху моите, вълнението и вълшебното чувство, че я прегръщам. Светът обаче внезапно се завърта. Все едно съм сам в полудяла въртележка. Рут вече не е в обятията ми. Главата ми се притиска силно към волана, примигвам бързо, за да спра въртопа. Жаден съм. Сигурен съм, че глътка вода ще ми помогне. Ала няма вода и аз се предавам. Шеметният свят почернява.
Събуждам се и светът бавно се намества. Присвивам очи в мрака, но Рут вече не седи до мен. Отчаяно закопнявам да се върне. Съсредоточавам се, опитвам се да си я представя живо, но не успявам. Гърлото ми гори.
Връщам се назад и признавам, че тя е права за преображението ми. През онова лято светът се промени и аз разбрах колко ценен е всеки миг с нея. Войната бушуваше навсякъде. Япония и Китай воюваха от четири години, а през 1941 Вермахтът бе сразил и Югославия и Гърция. Африканският корпус на Ромел бе изтикал англичаните в Египет и застрашаваше Суецкия канал. Немските панцери и пехота се готвеха да нахлуят в Русия. Питах се докога ще продължи изолацията на Америка.
Никога не съм искал да ставам войник, мразех битките, но обичах страната си и често се питах на какво ли уродливо бъдеще ни обрича войната. Не само аз се опитвах да осмисля променения свят. През лятото татко изчиташе по два-три вестника всеки ден и непрекъснато слушаше радио. Мама се включи като доброволка в „Червения кръст“. Родителите на Рут бяха още по-уплашени. Често ги сварвах да си говорят шепнешком край масата. От месеци нямаха вести за роднините си. Заради войната, казваха някои. Ала дори в Северна Каролина плъзнаха слухове за случващото се с евреите в Полша.