Рут обаче не е доволна от мен.
— Не, Айра — казва ненадейно. Веднага долавям предупреждението в тона й. — Не бива да говорим за това. За вечерята, да. За предложението, да. Но не и за това.
Дори сега не мога да повярвам, че се е върнала.
— Знам, че се натъжаваш… — подхващам.
— Не се натъжавам — възразява тя. — Ти тъгуваш. Носиш тъгата още от онази нощ. Не биваше да ти казвам тези неща.
— Но ми ги каза.
Тя свежда глава. Косата й, за разлика от моята, е гъста и кестенява, коса на момиче пред прага на живота.
— Тогава ти казах за пръв път, че те обичам. Казах ти, че искам да се омъжа за теб. Обещах ти да те чакам и да се оженим още щом се върнеш.
— Но не каза само това.
— Само това има значение — вирва брадичка тя. — Бяхме щастливи, нали? През всичките години, докато бяхме заедно?
— Да.
— И ти ме обичаше?
— Винаги.
— Тогава ме чуй, Айра! — Тя се навежда нетърпеливо напред. — Никога не съм съжалявала, че се омъжих за теб. С теб бях щастлива, ти ме караше да се смея, пътешествахме, преживяхме толкова приключения! Както казваше баща ти, бяхме заедно в най-дългото пътуване, наречено живот. Моят път бе изпълнен с радост, защото бях с теб. За разлика от другите семейства, дори не сме се карали.
— Спорехме — възразявам.
— Това не бяха истински кавги — настоява тя. — Бяха дреболии. Да, изнервях се, че забравяш да изхвърлиш боклука, но това не е истинска разправия. Нищо е! Отминава като листо, което вятърът издухва от перваза на прозореца.
— Забравяш…
— Помня — прекъсва ме тя, разбрала какво ще кажа. — Но намерихме начин да се справим. Заедно. Както винаги.
Думите й не разсейват разкаянието ми, дълбоката болка, която нося у себе си.
— Съжалявам — изричам най-сетне. — Искам да знаеш, че винаги съм съжалявал.
— Не ми го казвай — изрича тя с дрезгав глас.
— Няма как. Онази нощ говорихме с часове.
— Да — признава тя. — Говорихме за летата, които прекарвахме заедно. Говорихме за колежа и как някой ден ще поемеш магазина на баща си. По-късно, когато се върнах у дома, лежах в стаята си и дълго гледах пръстена. На сутринта го показах на мама и тя се зарадва. Дори татко беше доволен.
Разбирам, че се опитва да ме разведри, но не успява. Продължавам да се взирам в нея.
— Говорихме и за теб. За мечтите ти.
Рут извръща лице.
— Да. Говорихме за мечтите ми.
— Разказа ми как ще станеш учителка и ще си купим къща, която да е близо до дома на родителите ни.
— Да.
— И ще пътуваме. Ще отидем в Ню Йорк, в Бостън и дори във Виена.
— Да.
Затварям очи. Тъгата ме притиска.
— Каза ми, че искаш да имаш деца. Че повече от всичко искаш да станеш майка. Искаш две момчета и две момичета, защото копнееш за дом като на братовчедите ти — пълен с деца и шумен. Разказа ми колко си обичала да им гостуваш, защото там винаги си се чувствала щастлива. И повече от всичко на света искаш твоят дом да бъде такъв.
Рут отпуска рамене и ме поглежда.
— Да — прошепва. — Признавам, че го исках.
Сърцето ми се свива отчаяно, нещо у мен се прекършва. Истината често е ужасна. Пак ми се приисква да съм друг. Ала вече е късно, нищо не мога да променя. Стар съм, сам съм и умирам по малко с всеки изминал час. Изморен съм, по-изморен от всякога.
— Трябваше да се омъжиш за друг — прошепвам.
Тя поклаща глава, привежда се нежно към мен и жестът й ми припомня живота ни заедно. Прокарва леко пръст по скулата ми и ме целува по косата.
— Не бих се омъжила за друг. И не искам повече да говорим за това. Трябва да почиваш. Да заспиш отново.
— Не — промърморвам, опитвам се да поклатя глава, но не успявам, защото болката ме възпира. — Искам да съм буден. Да бъда с теб.
— Не бой се. Ще бъда тук, когато се събудиш.
— Но преди те нямаше.
— Тук бях. Тук съм и винаги ще съм тук.
— Защо си толкова сигурна?
Тя ме целува пак и отговаря с нежен глас:
— Защото съм винаги с теб, Айра.
6.
Люк
Рано сутринта тялото го болеше и когато се пресегна да разтрие врата и хълбоците на Кон, гърбът му запротестира. Нурофенът поотслаби болката, но все още се затрудняваше да си вдига ръката над рамото. Като наглеждаше добитъка призори, едва си извръщаше главата наляво и надясно. Добре че Хосе беше тук да му помага.