Половината тикви вече бяха продадени на баптистката църква в Кинг, но през почивните дни в ранчото щяха да дойдат купувачи за останалите. Едно от най-интересните забавления за децата — и притегателна сила за възрастните — бе лабиринтът от бали сено. Идеята хрумна на баща му, когато Люк беше малък, и лабиринтът се усложняваше през годините. Преминаването през него се бе превърнало в местна традиция.
— Непременно — кимна той. — В чекмеджето ли е схемата?
— Ако си я прибрал там миналата година.
Люк намаза мълчаливо хляба си с масло и конфитюр. След малко майка му въздъхна.
— Снощи се прибра късно — отбеляза и придърпа маслото и конфитюра.
— Будна ли беше? Не забелязах да свети.
— Бях заспала. Но се събудих, докато паркираше пикапа.
Той се усъмни, че му казва цялата истина. Прозорците на стаята й не гледаха към пътя, което означаваше, че е била в дневната. Тоест, чакала го е и се е притеснявала.
— Поостанах с неколцина приятели. Те ме накараха.
Тя се взираше в чинията си.
— Предположих.
— Получи ли съобщението ми?
— Да — отвърна кратко тя.
Никакви въпроси как е минало състезанието, как се е чувствал, никаква загриженост за болките, които знаеше, че го измъчват. Нямото негодувание се засили и изпълни стаята. Тъга и гняв се просмукваха през тавана и стените. Той я похвали наум за умението да вменява чувство за вина.
— Искаш ли да поговорим? — попита я.
Тя го погледна за пръв път.
— Не.
„Добре“ — помисли си той. Въпреки гнева й обаче, разговорите с нея му липсваха.
— Може ли да те попитам нещо?
Буквално дочу мислите й, докато тя се подготвяше за битката. Готвеше се да се оттегли да закуси на верандата и да го остави сам на масата.
— Какъв размер обувки носиш? — попита я той.
Вилицата й замръзна във въздуха.
— Какъв размер обувки нося?
— Чакам гостенка — обясни той и разбърка яйцата в чинията си. — Ще се наложи да й дам ботуши, ако решим да пояздим.
За пръв път от седмици тя не успя да прикрие любопитството си.
— Момиче ли ще идва?
Той кимна, дъвчейки.
— Каза се София. Снощи се запознахме. Каза, че иска да види плевнята.
Майка му примигна.
— Какво й е интересното на плевнята?
— Не знам. Тя пожела.
— Коя е тя?
— Тази година завършва „Уейк Форест“. От Ню Джърси е. Ако ще яздим, ще й трябват ботуши. Затова те питах кой номер носиш.
Обърканото й изражение му подсказа, че за пръв път от цяла вечност майка му не мисли за ранчото. И за ездата на бикове. И за работата, която трябва да свърши преди залез-слънце. Интересът обаче бе мимолетен и тя се съсредоточи отново върху чинията. Упорството й не отстъпваше на неговото.
— Трийсет и осми. В дрешника ми има стари ботуши, които може да използва. Ако й станат.
— Благодаря. Ще насека малко дърва, докато дойде, освен ако не искаш да направя нещо друго.
— Само да полееш. На второто пасбище му трябва вода.
— Пуснах системата сутринта. Но ще я изключа, преди София да пристигне.
— В събота и неделя ще трябва да ми помагаш за клиентите.
Тонът й му подсказа, че се е подготвяла да повдигне въпроса от самото начало и затова е останала да закуси с него.
— Знаеш, че в събота няма да съм тук — напомни й твърдо той. — Ще бъда в Ноксвил.
— Ще яздиш.
— В последното състезание за годината.
— Защо да участваш тогава? Не трупаш точки.
В гласа й прозвуча горчивина.
— Не става дума за точки. Не искам да започвам следващия сезон неподготвен. — Разговорът отново замря и само вилиците потракваха по чиниите. — Снощи спечелих — вметна той.
— Браво.
— В понеделник ще прехвърля чека в сметката ти.
— Задръж го — отсече тя. — Не го искам.
— А ранчото?
Тя погледна и той видя по-малко гняв, отколкото очакваше. Зърна примирение, дори тъга, подчертавана от умората, която я състаряваше.
— Не ме е грижа за ранчото. Тревожа се за сина си.
След закуската Люк сече дърва около час и половина и подреди цепениците под сайванта. Майка му пак странеше от него и макар това да го притесняваше, еднообразното размахване на брадвата го успокояваше, отпускаше мускулите му и го освобождаваше от мислите за София.