Тя вече му беше влязла под кожата — не помнеше кога за последен път се е чувствал така. Може би с Ейнджи, но дори с нея не бе същото. Държеше на Ейнджи, ала не помнеше да не е излизала от ума му както София. До снощи всъщност дори не можеше да си представи, че такова нещо ще му се случи. След смъртта на баща си успяваше да се съсредоточи колкото да участва в състезанията. Когато скръбта най-сетне понамаля дотолкова, че ден-два да не се сеща за баща си, той насочи всичките си усилия да стане възможно най-добър ездач. Обикаляйки страната, мислеше само за това и при всеки успех вдигаше летвата по-нависоко, а волята му да побеждава укрепваше.
Тази всеотдайност оставяше място само за мимолетни, безсмислени връзки. Последните осемнайсет месеца промениха всичко. Край на пътуването, на тренировките. В ранчото винаги имаше работа, но той бе свикнал с това. Преуспелите фермери умееха да подреждат приоритетите си, а двамата с майка му имаха опит. Оставаше му повече време за размисли за бъдещето и за пръв път в живота си понякога закопняваше да си поговори на вечеря и с някой друг, а не само с майка си.
Макар да не го обсебваше, не можеше да отрече колко силен е подтикът да се опита да намери някого. Единственият проблем беше, че няма ни най-малка представа къде и как да го търси… а когато започна да язди, състезанията отново завладяха вниманието му.
После неочаквано срещна София. Почти цяла сутрин мислеше за нея и си представяше как прокарва пръсти през косите й, ала се съмняваше, че връзката им може да е дълготрайна. Нямаха нищо общо. Тя учеше в колеж — не какво да е, а история на изкуството — и след като се дипломира, щеше да отиде да работи в някой музей в далечен град. Нямаха никакъв шанс наистина, ала в съзнанието му току изплуваше картината как тя седи в каросерията на пикапа му под звездното небе и той се питаше дали има някаква, макар и нищожна възможност двамата да намерят общ път.
Напомняше си как почти не се познават и колко безпочвени са надеждите му. Въпреки това очакването го изпълваше с вълнение.
След като насече дървата, той поразтреби къщата и отиде с джипа да изключи напоителната система. После се отби в магазина да зареди хладилника. Не беше сигурен дали София ще поиска да влезе, но за всеки случай трябваше да е подготвен.
Дори под душа мисълта за нея продължи да го преследва. Подложил лице под струята, той се питаше какво го прихваща.
В един без четвърт Люк седна на люлеещия се стол на верандата. Чу как по дългия черен път към къщата му бавно се движи кола, вдигайки прахоляк към короните на дърветата. Кучето лежеше в краката му, до каубойските ботуши, които бе намерил в дрешника на майка си. Кучето стана, наостри уши и го погледна.
— Върви да я доведеш! — каза му той и то веднага се втурна нанякъде.
Люк взе ботушите, слезе от верандата и застана на поляната пред нея. Размахал шапка, тръгна към пътя с надеждата София да го забележи през храсталаците. Поемеше ли направо, щеше да се озове пред главната къща. До неговата се стигаше по утъпкана тревиста просека между дърветата. Къщата му се забелязваше трудно, ако не знаеш къде е. Нямаше да е зле да насипе чакъл по алеята, но още не бе стигнал до тази задача в списъка. Не я смяташе за належаща, но сега, докато чакаше София с разтуптяно сърце, му се прииска да не я е отлагал.
Слава богу, кучето си знаеше работата. Хукна напред и застана на главната алея като страж, докато София не спря. После излая авторитетно и се спусна обратно към Люк. Той пак размаха шапка, момичето го забеляза и свърна към него. След миг паркира колата под високата магнолия пред дома му.
Носеше тесни избелели джинси, прокъсани на коленете, и изглеждаше свежа като летен ден. С почти котешки очи и славянски скули, огряна от слънчевите лъчи, тя изглеждаше още по-ослепителна от снощи. Той я гледаше занемял, обзет от странното чувство, че занапред, помисли ли си за нея, ще си я представя така. Беше твърде красива, изящна и екзотична за тукашния пейзаж, но щом усмивката озари лицето й, той усети как у него се надига нещо, сякаш слънцето разпръсква мъглата.
— Съжалявам, че закъснях — извика му тя с глас, който не издаваше колко напрегната се чувства, и захлопна вратата на колата.
— Няма проблем — отвърна той, сложи си шапката и пъхна ръце в джобовете.
— Свърнах погрешно и се наложи да се връщам. Но пък видях Кинг.
— И как ти се стори?
— Прав беше. Не е нищо особено, но хората са сърдечни. Един старец, седнал на пейка, ми обясни как да стигна дотук. А ти как си?