— Добре — кимна той, най-сетне се беше осмелил да я погледне в очите.
Дори да забеляза колко е напрегнат, тя не го показа.
— Свърши ли си работата?
— Нагледах добитъка, насякох дърва, напазарувах това-онова от магазина.
— Звучи чудесно. — София заслони очи с длан и се завъртя бавно в кръг да огледа околността. Кучето дотича и се засуети край нея да й се представи. — Това сигурно е Куче — досети се тя.
— Единственото и неповторимо Куче.
Тя приклекна и го погали по главата. То завъртя одобрително опашка.
— Имаш ужасно име, Куче — прошепна му тя, а то завъртя още по-ентусиазирано опашка. — Тук е красиво. Цялото място ли е твое?
— На мама е. Но да, част е от ранчото.
— Колко е голямо?
— Малко повече от осемстотин акра.
Тя се намръщи.
— Това не ми говори нищо. Знаеш, че съм от Ню Джърси. Градско момиче.
Хареса му начинът, по който го каза.
— Ще ти го опиша другояче. Започва от завоя на шосето и продължава три километра напред чак до реката. Земята е като ветрило, по-тясна край шосето и по-широка край реката.
— Сега ми стана по-ясно — кимна тя.
— Наистина ли?
— Не съвсем. На колко улични пресечки се равнява?
Въпросът й го изненада и изражението му я разсмя.
— Нямам представа.
— Шегувам се — каза тя и се изправи. — Но изглежда внушително. За пръв път виждам ранчо. — Тя махна към къщата зад тях. — Твоя ли е?
— Построих я преди две години — обясни й.
— Сам ли?
— Да, с изключение на водопровода и електричеството. Нямам право да правя такива неща. Но проектът и градежът са мое дело.
— Не се учудвам — каза тя. — Обзалагам се, че ако колата ми се повреди, ще успееш да я поправиш.
Той изгледа колата й с присвити очи.
— Вероятно.
— Доста си… старомоден. Мъж до мозъка на костите си. Повечето момчета вече не умеят да правят такива неща.
Той не разбра дали е възхитена, или го взема на подбив, но осъзна, че загадката му харесва. Струваше му се някак по-зряла от момичетата, които познаваше.
— Радвам се, че дойде.
Тя сякаш се почуди как да му отговори.
— И аз се радвам, че дойдох. Благодаря за поканата.
Той прочисти гърло.
— Да те разведа ли из ранчото?
— На кон?
— Има красиво място край реката — отвърна й уклончиво той.
— Романтично ли е?
— На мен ми харесва — отговори колебливо.
— Това ми стига — засмя се тя и посочи ботушите в ръката му. — За мен ли са?
— На мама са. Не знам дали ще ти станат, но с тях ще ти е по-лесно със стремената. Донесох ти и чорапи. Мои са и сигурно ще са ти големи, но са чисти.
— Вярвам ти. Щом строиш къщи и поправяш коли, вероятно знаеш как се пуска пералнята. Да ги обуя ли?
Той й ги подаде и се опита да не се взира в краката й в тесните джинси, докато вървеше пред него към верандата. Кучето я последва с размахана опашка и изплезен език, сякаш е открило нов предан приятел. Щом София седна, то започна да я побутва с муцуна по ръката и Люк го прие като добър знак — кучето обикновено не проявяваше чак такава дружелюбност. Проследи с поглед как София се събува, нахлузва чорапите и надява ботушите с плавни, изящни движения. Стана и направи няколко крачки.
— Никога не съм слагала каубойски ботуши — отбеляза тя, вперила поглед в краката си. — Как изглеждам?
— Като обута с ботуши.
Тя се засмя радостно и заснова напред-назад по верандата, втренчена в ботушите.
— Сигурно… — констатира накрая и го погледна. — Приличам ли на каубойка?
— Трябва ти и шапка.
— Дай да пробвам твоята — протегна ръка тя.
Люк си свали шапката и я подаде с чувството, че тя е по-непредсказуема от биковете, които бе яздил снощи. София си сложи шапката и я побутна назад.
— Как е?
„Съвършено“ — помисли си той. Усмихна й се с пресъхнало гърло и си каза, че е загазил сериозно.
— Вече приличаш на каубойка.
Тя му се усмихна доволно.
— Ще ми я дадеш ли назаем днес?
— Имам много шапки — отвърна той и пристъпи от крак на крак. — Какво стана снощи? Някакви неприятности?
Тя слезе от верандата.
— Не. Марша ме чакаше там, където я бях оставила.