Тя го слушаше и се оглеждаше, удивена колко усамотено изглежда мястото въпреки близостта до магистралата. Подминаха къщата и видяха няколко стари дървени постройки, заобиколени от ограда. Вятърът смени посоката си и София долови мирис на бор и дъб. Всичко в ранчото я освежаваше след пансиона и университета, където прекарваше повечето си време. Както и Люк, отбеляза си наум, но прогони бързо мисълта.
— Какви са онези сгради? — посочи тя.
— Най-близката е кокошарникът. Там са пилетата. Зад нея са прасетата. Не са много — гледаме по три-четири. Както споменах снощи, отглеждаме главно крави.
— Колко имате?
— Над двеста двойки. И девет бика.
— Двойки? — сбърчи чело тя.
— Крава и теленце.
— Защо не каза направо четиристотин?
— Така ги броим. За да се знае какво стадо ще изкараш за продан. Ние не продаваме телетата за месо, но сме прочути с органичното си говеждо. Кравите ни пасат само прясна трева. Клиентите са ни предимно скъпи ресторанти.
Тръгнаха край оградата и наближиха огромен стар дъб, разпрострял клоните си във всички посоки като паяк. Когато минаваха под зеления балдахин, десетки птици нададоха предупредителни крясъци. София погледна плевнята и разбра, че Люк не се е шегувал. Запуснатата постройка се бе килнала на една страна, едва-едва крепейки прогнилите си стени. Бръшлян пълзеше към покрива, в който зееше дупка.
— Как ти се струва? — попита я Люк.
— Мислил ли си да я събориш? За да й спестиш мъките?
— По-здрава е, отколкото изглежда. Оставили сме я така за ефект.
— Може би — кимна тя със скептично изражение. — Или не си успял да я ремонтираш.
— Какво говориш? Да беше я видяла преди ремонта!
Тя се усмихна. Люк явно се смяташе за много духовит.
— Тук ли държите конете?
— Шегуваш ли се? Не бих рискувал да ги сложа в тази съборетина.
Този път наистина я разсмя.
— За какво използвате плевнята тогава?
— За склад. Механичният бик е тук, за да тренирам. Другото са непотребни вещи. Два повредени пикапа, трактор от петдесетте, изпочупени помпи, части от двигатели. Боклуци, но както казах, мама пести от всичко. Понякога се случва да намеря нещо полезно.
— Често ли?
— Не много. Но не поръчвам части, преди да проверя. Това е едно от правилата на мама.
Зад плевнята имаше малка конюшня, отворена отстрани към оградено пасбище. Три едри коня ги изгледаха любопитно. Люк извади три ябълки от сака, който носеше.
— Кон! Ела тук! — извика и ръждивокафявият кон препусна към него, следван от двата по-тъмни. — Другите са Френдли и Демон — обясни й той.
Тя смръщи разтревожено вежди.
— Френдли ли ще яздя аз?
— На твое място не бих го избрал. Той хапе и ще се опита да те хвърли. Ужасен е към всички, с изключение на мама. Виж, Демон е кротък като агънце.
София поклати глава.
— Що за имена измисляте на животните си?
Обърна се пак към пасището и видя Кон, извисен над нея като великан. Тя отстъпи бързо, макар Кон — съсредоточен върху Люк и ябълките — да не я забелязваше.
— Да го погаля ли?
— Разбира се — отвърна Люк и му подаде ябълка. — Обича да го чешат по муцуната. И зад ушите.
Тя не дръзна да го пипне по муцуната, но протегна ръка и нежно прокара пръсти зад ушите му, които се размърдаха доволно, въпреки че конят продължаваше да преживя ябълката.
Люк поведе Кон към конюшнята и го подготви за ездата — надяна му юздите и умело намести седлото. Когато се навеждаше, мускулите му изопваха джинсите и София се изчерви. Не бе виждала по-сексапилен мъж от Люк. Извърна се бързо и се престори, че оглежда гредите на покрива.
Люк оседла и Демон и попита:
— Готова ли си?
— Не съвсем — призна тя. — Но ще се постарая. Сигурен ли си, че е кротък?
— Като бебче — увери я той. — Хвани се за предницата на седлото и пъхни левия си крак в стремето. После прехвърли десния крак.
Тя го послуша и се качи на коня с разтуптяно сърце. Намести се по-удобно върху седлото и й хрумна, че конят под нея е като огромен мускул, готов да се свие.
— Ммм… по-високо е, отколкото предполагах.
— Ще се справиш — успокои я и й подаде юздите.
Преди да успее да възрази, той се метна с лекота върху Кон.