— С него ли беше?
— Измъкнах го от смачканата кола. Помня как лежеше в скута ми и се опитвах да го събудя. После дойде линейката.
София пребледня.
— Не мога дори да си го представя…
— И аз. Говорим как яздя и в следващия момент той изчезва. Като в кошмар. И досега ми се струва недействително. Той не ми беше само баща. Беше ми треньор, партньор, приятел… — Той замълча, потънал в мисли, после поклати глава. — Не знам защо ти го разказвам…
— Радвам се, че ми го разказа — отрони тя.
Той прие думите й с благодарно кимване.
— Какви са твоите родители? — попита я.
— Те са… страстни. Във всяко отношение.
— Какво имаш предвид?
— Трябва да поживееш с нас, за да разбереш. Ту са лудо влюбени, ту вбесени един на друг. Всеки има непоклатимо мнение за всичко — от политиката и природата до това колко бисквитки ни е позволено да хапнем след вечерята и на кой език да говорим този ден.
— На кой език ли? — прекъсна я учудено той.
— Родителите ни искаха да владеем много езици. В понеделник със сестрите ми говорехме на френски, във вторник на словашки, в сряда на чешки. Това ни влудяваше, особено когато ни гостуваха приятели, защото те не разбираха нито дума. Родителите ми са перфекционисти по отношение на оценките. Учехме в кухнята, а мама ни изпитваше преди тестовете. Донесях ли оценка, по-ниска от шестица, мама и татко се тюхкаха, все едно е настъпил краят на света. Мама кършеше ръце, а татко ми обясняваше колко е разочарован. Чувствах се толкова виновна, че сядах да уча отново за изпитите, които съм взела. Знам, че не искаха животът ми да е труден като техния, но понякога ме потискаха. На всичкото отгоре всички работехме и в закусвалнята, тоест винаги бяхме заедно… С две думи, едва дочаках да постъпя в колежа и да започна да вземам самостоятелни решения.
Люк повдигна вежди.
— И избра Брайън.
— Все едно чувам родителите си. От самото начало не харесаха Брайън. Колкото и да са чудати, те всъщност са доста прозорливи. Трябваше да ги послушам.
— Всички грешим — отбеляза той. — Колко езика говориш?
— Четири — отвърна тя, побутвайки шапката си назад досущ като него. — Но това включва и английски.
— Аз говоря един, включително английски.
Тя се усмихна. Хареса забележката му, харесваше и него.
— Не знам каква полза ще имам. Освен ако не започна работа в европейски музей.
— Искаш ли?
— Може би. Не знам. Сега съм готова да работя навсякъде.
Той замълча, обмисляйки думите й.
— Като те слушам, ми се приисква да бях по-сериозен в учението. Не бях слаб ученик, но не бях и блестящ. Не се стараех много. Сега обаче съжалявам, че не завърших колеж.
— По-безопасно е от ездата на бикове.
Искаше да го разведри, но той не се усмихна.
— Абсолютно си права.
След като видяха реката, Люк бавно я разведе из ранчото. Разговорът им скачаше от тема на тема. Кучето неотлъчно ги следваше. Минаха през елховата горичка, край кошерите и възвишенията, където пасяха кравите. Обсъдиха какво ли не — любимата си музика и филми, впечатленията на София от Северна Каролина. Тя му разказа за сестрите си и какво е да отраснеш в голям град. Описа му и живота в пренаселения кампус на „Уейк“. Световете им коренно се различаваха, но тя с изненада откри, че той намира нейния за също толкова очарователен, колкото й се струва неговият.
По-късно, вече посвикнала с ездата, София подкара Демон в тръс и дори в лек галоп. През цялото време Люк яздеше до нея, готов да я подхване, ако залитне. Обясняваше й кога се привежда твърде много напред или назад и й напомняше да не опъва юздите. Ездата в тръс не й хареса, но се приспособи лесно към плавния, равномерен ритъм на галопа. Яздиха от едната ограда до другата и обратно, четири или пет пъти, и при всяка обиколка ускоряваха темпото. Вече по-уверена, София пришпори Демон да препусне по-бързо. Люк се изненада и я настигна едва след няколко секунди. Докато яздеха един до друг, София се наслаждаваше на вятъра, облъхващ лицето й, изпълнена със страх и въодушевление. По обратния път тя пришпори Демон да препусне още по-бързо и когато след няколко минути спряха конете, се засмя, давайки воля на уплахата и възторга си.