Когато буйният й смях най-сетне стихна, те поеха бавно към конюшните. Конете дишаха тежко, облени в пот, и след като Люк им свали седлата, тя му помогна да ги избърше и даде ябълка на Демон. Мускулите на краката вече я наболяваха, но й беше все едно. Беше яздила кон — наистина! — и изпълнена с гордост и задоволство, улови Люк за ръката, докато вървяха към къщата.
Крачеха бавно, в мълчание. София си припомняше събитията от деня, доволна, че е дошла. Усещаше, че Люк споделя чувството й на умиротворение и удовлетворение.
Когато наближиха къщата, кучето се спусна към купичката с вода на верандата. Залочи задъхано и легна изтощено по корем.
— Изморен е — отбеляза София, стъписана от собствения си глас.
— Ще се съвземе. Всяка сутрин ме следва, когато излизам с коня. — Люк си свали шапката и избърса потта от челото си. — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я. — Не знам за теб, но аз бих изпил една бира.
— Звучи чудесно!
— Връщам се след минута — обеща той и тръгна към къщата.
Тя го проследи с поглед, чудейки се с какво я привлича. Все още си блъскаше ума над този въпрос, когато той се появи с две леденостудени бутилки.
Подаде й едната и пръстите им се докоснаха. Посочи й люлеещите се столове.
Тя седна и с въздишка се облегна назад. Шапката й се килна напред. Бе забравила, че я носи. Свали я, остави я в скута си и отпи глътка. Бирата бе студена и освежаваща.
— Язди много добре — похвали я Люк.
— Добре като за начинаещ. Още не съм готова за родео, но беше забавно.
— Имаш добро чувство за равновесие — отбеляза той.
София обаче не го слушаше. Взираше се в кравичката, появила се зад ъгъла на къщата. Животното явно проявяваше необичаен интерес към тях.
— Май една от кравите ти се е заблудила — посочи тя. — Дребничка е.
Той се извърна и се усмихна благосклонно.
— Това е Калнабаня. Не знам как го прави, но през ден-два се появява тук. Явно някъде в оградата има пролука. Още не съм я открил.
— Харесва те.
— Обожава ме — поправи я той. — Миналият март заседна в студен, разкалян ручей. Едва я измъкнах. Известно време я храних с биберон. Оттогава ме навестява.
— Колко мило! — възкликна София. — Интересно си живееш тук!
Той си свали шапката, прокара пръсти през косата си и отпи от бирата. Проговори с глас, изгубил част от обичайната си сдържаност, с която тя вече беше свикнала.
— Ще ти кажа нещо… — Мина доста време, преди да продължи. — И не искам да го разтълкуваш погрешно.
— Какво?
— С теб изглежда е далеч по-интересно, отколкото е всъщност.
— Как така?
Той се зае да чопли с палец етикета на бутилката. На София й се стори, че не търси отговора, а очаква да му хрумне. Най-сетне се обърна към нея:
— Мисля, че си най-интересното момиче, което съм срещал.
Прииска й се да каже нещо, ала сякаш потъна в тези сини очи и думите й секнаха. Той колебливо се приведе към нея. Наклони леко глава и след миг тя също сведе лице към неговото.
Целувката не беше дълга, нито пламенна, но още щом устните им се докоснаха, тя разбра, че досега нищо не е било толкова леко и толкова правилно — съвършеният завършек на един приказно съвършен следобед.
8.
Айра
Къде съм?
Питам се само за секунда, после се размърдвам на седалката и болката ми отговаря. Като горещ водопад е, нажежен до бяло, и ръката и рамото ми експлодират. Главата ми е като натрошено стъкло, а гърдите ми пулсират, сякаш са вдигнали огромен товар от тях.
В мрака колата е като иглу. Снегът по прозорците сияе, което означава, че скоро ще се развидели. Неделя сутрин е, шести февруари 2011 година. Присвил очи, виждам, че часовникът на таблото показва 7:20. Снощи слънцето залезе в 17:50 и аз карах цял час в тъмнината, преди да изляза от магистралата. Тук съм повече от дванайсет часа. Жив съм, но от време на време ме обзема ужас.
Изпитвал съм го и преди, макар да не ми личи. Когато работех в магазина, клиентите често се изненадваха, че съм участвал във войната. Разказвал съм за войната само веднъж — на Рут. Повече не повдигнахме въпроса. По онова време Грийнсбъро бе сравнително малък градец и повечето ми връстници знаеха, че са ме ранили в Европа. И те като мен обаче не обичаха да обсъждат войната. За някои спомените бяха непоносими, други намираха бъдещето за по-интересно от миналото.