Полюбопитстваше ли някой, бих му отвърнал, че не си струва да си губи времето с моята история. На по-упоритите бих обяснил, че постъпих във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1942. След клетвата се качих на влак с други кадети и отпътувах за централата за нови кадри на Военновъздушните сили в Санта Ана, Калифорния. За пръв път пътувах на запад. Един месец се обучавах как да изпълнявам заповеди, да чистя бани и да марширувам. После ме изпратиха в началното училище за пилоти към Военновъздушната академия в Окснард, където се запознах с основите на метеорологията, навигацията, аеродинамиката и механиката. Инструкторите ме учеха и да летя. Там извърших и първия си самостоятелен полет. За три месеца натрупах достатъчно летателни часове и преминах към втората фаза на обучение в Гарднър Фийлд в Тафт. Оттам заминах за Розуел, Ню Мексико, където продължих да усъвършенствам уменията си, и накрая се върнах в Санта Ана. Там ме обучаваха за навигатор. Ала това не бе всичко. Изпратиха ме в Центъра за квалификация на навигатори в Мадър Фийлд, Сакраменто. Там се научих да се ориентирам по звездите и да определям местонахождението си с помощта на видими наземни обекти.
След още два месеца ме изпратиха в Европа. Първо екипът ни замина за Тексас. Назначиха ни да пилотираме един В-17 и най-сетне отлетяхме за Англия. Преди първата си бойна мисия през октомври 1943 се обучавах почти година и половина далеч от всякакви военни действия.
Хората едва ли очакват да го чуят, но военният ми опит се ограничаваше до обучение, прехвърляне от база в база и пак обучение. Броях часовете до почивните дни и за пръв път стъпих на калифорнийския бряг и видях Тихия океан. Видях гигантските секвои в Северна Каролина — огромни дървета, надхвърлящи възможностите на човешкото възприятие. Познах страхопочитанието, изпълващо ме, когато се реех над пустинята призори. И, разбира се, срещнах най-добрия си приятел — Джо Тори.
Нямахме кажи-речи нищо общо. Той беше католик от Чикаго, бейзболист с широка усмивка, която разкриваше разстоянието между предните му зъби. Всяко изречение съпровождаше с ругатня, но се смееше много и умееше да се надсмива над себе си. Всички търсеха компанията му през почивните дни. Канеха го да играе покер с тях и да скитат заедно из града, защото и жените го намираха за неустоим. Защо предпочиташе да прекарва времето си с мен остана загадка, но Джо ми помогна да не се чувствам като единак. С него изпих първата си бира на кея в Санта Моника, с Джо изпуших първата си и последна цигара, с Джо разговарях в дните, когато усещах най-остро липсата на Рут, а той ме изслушваше така, че продължавах да говоря, докато ми поолекне. Джо също имаше годеница у дома — красиво момиче на име Марла — и признаваше, че не го интересува особено как ще се развие войната, стига да се върне вкъщи при нея.
С Джо попаднахме в един отряд. Капитанът ни, полковник Бъд Рамзи, бе храбрец по природа и гений в пилотирането. Вече бе изпълнил серия бойни мисии и сега му възлагаха втора. Запазваше спокойствие и сдържаност дори при най-тежки обстоятелства и всички разбирахме какъв късмет сме извадили с такъв командир.
На втори октомври за пръв път участвах във военни действия — обстрелвахме базата за подводници в Емден. Два дни по-късно ни изпратиха над Франкфурт с ескадрила от триста бомбардировача. На десети октомври бомбардирахме железопътен възел в Мюнстер, а на четиринайсети октомври, в деня, наречен „Черния четвъртък“, за мен войната свърши.
Целта ни беше завод за производство на лагери в Швайнфурт. Преди няколко месеца го бяха бомбардирали, но германците го възстановяваха бързо. Поради отдалечеността от базата бомбардировачите ни нямаха наземно подкрепление и този път ни очакваха. Германските бойни самолети се вдигнаха над брега, противовъздушната артилерия се задейства и докато стигнем целта, над целия град се стелеше тъмна, гъста пелена. Германските снаряди експлодираха в небето около нас и взривната вълна разтърсваше самолета.
Пуснахме бомбите и в същия момент ни връхлетяха няколко германски изтребителя. Идваха от всички страни и бомбардировачите край нас започнаха да падат на спирали към земята, обвити в пламъци. За минути ескадрилата ни стана на пух и прах. Простреляха картечаря ни в челото и той се свлече от седалката. Инстинктивно заех мястото му и започнах да стрелям. Изстрелях почти петстотин куршума, без да нанеса сериозна щета на противника. В този момент не мислех, че ще оцелея, но бях прекалено ужасен да спра да стрелям.
Врагът ни обстрелваше ту от едната, ту от другата страна. От мястото си виждах огромните дупки, зейнали в крилата. Вражеският огън порази двигателя ни и самолетът завибрира с оглушителен шум. Бъд се бореше да овладее машината. Крилото се наклони рязко и самолетът се насочи надолу, бълвайки дим. Изтребителите се снишиха да ни довършат и в корпуса на самолета се появиха нови пробойни. Губехме височина — първо хиляда, после две хиляди стъпки.