Пет хиляди. Осем хиляди. Бъд успя някак да изправи крилете и самолетът като митично създание се насочи нагоре. Като по чудо се задържа във въздуха, но се отделихме от формацията, сами над вражеската територия, под обстрела на противовъздушната артилерия.
Бъд насочи самолета към базата ни в отчаян опит да избягаме, но един снаряд разтърси кабината. Улучиха Джо и той инстинктивно се обърна към мен. Очите му гледаха смаяно и устните му оформиха името ми. Пресегнах се към него, готов да направя нещо, всичко, но тялото ми неочаквано се отпусна обезсилено. Не разбирах какво става. Не проумявах, че са ме уцелили, и напразно се опитвах да се изправя, и да помогна на Джо. Изведнъж усетих остро парене. Погледнах надолу и забелязах големи червени петна да се появяват по долната половина на тялото ми. Светът около мен се стесни и изгубих съзнание.
Не знам как сме стигнали до базата. Мога да кажа само, че Бъд Рамзи извърши чудо. По-късно в болницата в Англия ми разказаха как хората снимали самолета, след като се приземил, и се питали как се е задържал във въздуха. Аз обаче не погледнах снимките дори когато възвърнах силите си.
Повтаряха ми, че съм бил пред прага на смъртта. Изгубил съм повече от половината си кръв, изглеждал съм блед като лебед. Пулсът ми бил толкова слаб, че не го напипали на китката ми, но въпреки това ме отнесли бързо в операционната. Не очаквали да преживея нито първата, нито следващата нощ. Изпратили телеграма на родителите ми. Съобщили им, че съм ранен, да чакат нови вести. Под „нови вести“ администрацията на военновъздушните сили разбира следваща телеграма с известие, че съм загинал.
Така и не я изпратили обаче, защото аз някак си не умрях. Не беше съзнателен героичен избор; аз не бях герой и не бях в съзнание. По-късно не си спомнях никакви сънища, не си спомнях дори дали изобщо съм сънувал. На петия ден след операцията съм се събудил с обляно в пот тяло. Медицинските сестри ми разказаха как съм бълнувал и крещял от болка. Открили ми перитонит и пак ме отнесли в операционната. Не помня и това. Не помня и следващите дни. Треската продължила повече от тринайсет дни. Всеки ден питали лекаря дали ще оцелея, а той клател глава. Бъд Рамзи и живите членове на отряда ме посетили, преди да им възложат нова мисия. Междувременно изпратили телеграма на родителите на Джо Тори. Известили ги, че е загинал. Кралските военновъздушни сили бомбардирали Касел. Войната продължавала.
През ноември треската ми най-сетне отшумя. Отворих очи. Не знаех къде съм. Не помнех какво се е случило и не можех да помръдна. Чувствах се, все едно съм погребан жив и с всичката сила, която събрах, успях да прошепна една-единствена дума.
Рут.
Слънцето свети по-ярко, вятърът фучи по-настървено, ала никой не идва. Ужасът, обзел ме преди малко, преминава и съзнанието ми се зарейва напосоки. Сещам се, че и преди съм виждал кола, погребана в снега. Неотдавна по канала за времето гледах филм за швед, който като мен заседнал в преспите и снегът постепенно го погребал жив. Намирал се край град Умеа близо до Северния полярен кръг, където температурите падали далеч под нулата. Според репортера обаче, колата се превърнала в нещо като иглу. Мъжът нямало да оцелее дълго на открито, но температурата в колата била поносима, а и той бил облечен топло и носел спален чувал. Не това обаче е удивителното; удивително е колко дълго оцелял. Нямал храна и вода, ядял само сняг, а лекарите казали, че тялото му е изпаднало в нещо като летаргия. Телесните му процеси се забавили и след шейсет и четири дни го спасили.
„Боже мили! — мисля си. — Шейсет и четири дни.“ Когато гледах филма, ми се стори невероятно, но сега случаят придобива нов смисъл. Два месеца в колата означават, че някой ще ме намери в началото на април. Азалиите ще са цъфнали, снегът отдавна ще се е стопил, а из въздуха ще се носи дъх на лято. Ако ме открият през април, спасителите ми сигурно ще са млади хора с къси панталонки и слънцезащитен крем.
Някой ще ме намери преди това, сигурен съм. Тази мисъл би трябвало да ме успокои, но не става. Не ме утешава и фактът, че температурата не е ниска и някъде в колата има два сандвича, защото не съм онзи швед. Той е бил на четирийсет и четири, не е бил ранен; аз съм със счупена ръка и ключица. Изгубил съм много кръв и съм на деветдесет и една. Страхувам се, че при най-малкото движение ще загубя съзнание, и, честно казано, тялото ми е в летаргия от десет години. Ако телесните ми процеси се забавят още повече, ще остана завинаги в хоризонтално положение.