— Знам — примигвам и Рут ту избледнява, ту се появява отново.
— Трябва да отидеш в болницата.
— Безспорно — съгласявам се.
— Тревожа се за теб.
Вдишвам дълбоко и бавно издишвам, преди да отговоря.
— И аз се притеснявам — признавам накрая.
Съпругата ми Рут всъщност не е в колата. Разбирам го. Тя почина преди девет години, в деня, когато животът ми спря. Извиках я от дневната, тя не отговори и аз станах от стола. Тогава се придвижвах сам, макар и бавно. Влязох в спалнята и я видях на пода, легнала на дясната си страна. Повиках линейка и коленичих до нея. Обърнах я по гръб и притиснах с пръсти врата й. Не долових пулс. Опрях устни в нейните и започнах да вдишвам и да издишвам, както бях гледал по филмите. Гърдите й се повдигаха и спускаха и аз дишах, докато ми причерня. Нищо. Целунах я по устните и по бузите и я прегръщах, докато линейката дойде. Рут, моята съпруга от петдесет и пет години, си бе отишла и в миг всичко, което бях обичал, също си отиде.
— Защо си тук? — попитах я.
— Що за въпрос? Тук съм заради теб.
Разбира се.
— Откога спя?
— Не знам. Но е тъмно. Мисля, че ти е студено.
— Винаги ми е студено.
— Не по този начин.
— Да — кимвам. — Не по този начин.
— Защо си на това шосе? Къде отиваше?
Понечвам да помръдна, но споменът за болката ме спира.
— Знаеш.
— Да. Отиваше в Блек Маунтин, където прекарахме медения си месец.
— Исках да отида още веднъж. Утре имаме годишнина.
— Мозъкът ти се е размътил — отвръща тя след известно време. — Оженихме се през август, не през февруари.
— Нямам предвид тази годишнина — уточнявам; не й казвам, че според лекаря няма да доживея до август. — Говоря за другата.
— Коя друга? — учудва се тя. — Няма друга.
— Денят, който промени живота ми. Когато те видях за пръв път.
Рут не продумва. Знае, че съм искрен, но за разлика от мен трудно изрича такива неща. Обичаше ме страстно, ала го усещах в досега й, в нежното докосване на устните й, четях го в очите й. И когато най-много се нуждаех от нея, ме обичаше и пишейки.
— Шести февруари 1939 — казах. — Беше с майка си Елизабет. Двете влязохте в магазина. Майка ти искаше да купи шапка на баща ти.
Тя се обляга назад, без да откъсва очи от мен.
— Излезе от задната стая — спомня си. — Майка ти вървеше след теб.
Да, сещам се, мама ме последва. Рут бе необичайно паметлива.
Семейството на Рут, както семейството на мама, бе пристигнало от Виена. Те обаче бяха дошли в Северна Каролина едва преди два месеца. Избягали от Виена, когато Хитлер и нацистите превзели Австрия и я присъединили към Райха. Бащата на Рут, Якоб Пфефер, професор по история на изкуството, разбрал какво означава възходът на Хитлер за евреите и разпродал цялото си имущество, за да осигури свободата на семейството си с необходимите подкупи. Прекосили границата с Швейцария, оттам заминали за Лондон, а после за Ню Йорк. Накрая се озовали в Грийнсбъро. Един от чичовците на Якоб изработваше мебели на няколко пресечки от татковия магазин и няколко месеца Рут и семейството й живяха в две тесни стаички над работилницата. По-късно разбрах колко й прилошавало на Рут от изпаренията от лака и как по цели нощи не мигвала.
— Дойдохме в магазина ви, защото знаехме, че майка ти говори немски. Казаха ни, че ще ни помогне. — Тя поклаща глава. — Толкова ни беше мъчно за дома, жадувахме да видим сродна душа.
Кимвам. Поне така ми се струва.
— Мама ми обясни всичко, когато си тръгнахте. Налагаше се. Не разбрах нито дума от разговора.
— Защо не научи немски от майка си?
— Няма значение. Преди да излезеш от магазина, знаех, че един ден ще ми станеш съпруга. Имахме цялото време на света да говорим.
— Все това повтаряш, но не е вярно. Почти не ме погледна.
— Не смеех. Беше най-красивото момиче на света. Все едно да гледам слънцето.
— Ха! — изсумтява тя. — Не бях красива. Бях дете. На шестнайсет.
— А аз тъкмо бях навършил деветнайсет. И се оказах прав.
— Да — въздиша тя. — Прав беше.
Бях виждал Рут и родителите й и преди това, разбира се. Те идваха в синагогата ни и сядаха на предните редове — чужденци в чужда страна. Мама ми ги посочи след службата, проследявайки ги дискретно с поглед как бързат към къщи.
Обичах разходките ни сутрин след съботната служба, когато мама бе само на мое разположение. Прескачахме с лекота от една тема на друга и аз ликувах, че съм център на вниманието й. Споделях тревогите си, задавах й всякакви въпроси, дори такива, които татко би сметнал за безсмислени. Той ми предлагаше съвети, мама — утеха и обич. Татко никога не идваше с нас — в събота отваряше магазина рано, за да не пропусне клиентите през почивните дни. Мама проявяваше разбиране. Дори аз осъзнавах, че водим битка да запазим магазина. Като навсякъде депресията връхлетя жестоко Грийнсбъро и понякога дни наред в магазина не влизаше нито един клиент. Мнозина нямаха работа, а още повече гладуваха. Стотици се редяха на опашки за супа и хляб. Повечето местни банки фалираха, отнасяйки спестяванията на хората със себе си. Татко заделяше бели пари за черни дни, но през 1939 времената бяха тежки дори за него.