Ако има нещо оптимистично в ситуацията, то е, че още не съм огладнял. Обичайно явление за хора на моята възраст. Напоследък нямам апетит и с усилие на волята изпивам чаша кафе и изяждам препечена филийка сутрин. Но съм жаден. Гърлото ми сякаш е издраскано от хищнически нокти, но не знам какво да направя. В колата има бутилка с вода, но се страхувам от агонията, ако понеча да я намеря.
И ми е студено, много студено. Не съм треперил така, откакто бях в болницата преди цяла вечност. След операцията, когато треската отмина и си мислех, че тялото ми започва да оздравява, ме налегна свирепо главоболие. Треската се върна и усетих страховито туптене на мястото, за което всеки мъж дава мило и драго. Отначало лекарите се надяваха втората треска да е свързана с първата. Но не беше. Мъжът до мен имаше същите симптоми. Не след дълго още трима в отделението се разболяха. Оказа се заушка, детска болест, но далеч по-сериозна при възрастни. Аз я изкарах най-тежко. Бях най-слаб и вирусът бесня из тялото ми почти три седмици. Когато най-сетне се предаде, тежах едва петдесет и пет килограма и толкова бях отпаднал, че не можех да се изправям без помощ.
След още един месец ме изписаха от болницата, но не ми разрешиха да летя. Бях твърде слаб, а и нямах екип. Простреляли Бъд Рамзи над Германия. Никой не оцелял. Отначало Военновъздушните сили се чудеха какво да ме правят, но накрая решиха да ме върнат в Санта Ана. Станах инструктор на новобранци и работих с тях, докато войната приключи. Уволних се през януари 1946 година, отидох в Чикаго да посетя семейството на Джо Тори и се върнах в Северна Каролина.
Като всички ветерани исках да забравя войната. Ала не успях. Бях изпълнен с гняв и горчивина. Ненавиждах това, в което се бях превърнал. Помнех ясно само нощта над Швайнфурт, но войната ме преследваше неотстъпно. До края на живота си носих раните от нея, невидими, но незаличими. Джо Тори и Бъд Рамзи бяха достойни мъже, но загинаха, а аз оцелях. Чувството за вина не ме напусна никога. Осколките, поразили тялото ми, го вцепеняваха през студените зимни утрини, вървях едва-едва, а стомахът ми така и не се възстанови. Не мога да пия мляко и да ям пикантни храни и си останах слаб. Не съм се качвал в самолет от 1945. Не понасям филми за войната. Не обичам болници. Войната и престоят в болницата ме промениха безвъзвратно.
— Плачеш — казва ми Рут.
На друго място, в друг момент, бих избърсал сълзите си. Но тук и сега това е невъзможно.
— Не съм усетил — отвръщам.
— Често плачеше насън — отбелязва Рут. — Когато се оженихме, те чувах нощем и сърцето ми се свиваше. Галех те, опитвах се да те утеша. Понякога ти се обръщаше на другата страна и се успокояваше. Невинаги обаче. Случваше се да плачеш по цели нощи, а на сутринта ми казваше, че не помниш.
— Понякога не помнех.
— Но невинаги — поглежда ме втренчено тя.
Присвивам очи към нея. Силуетът й се размива, сякаш я гледам през горещ въздух, трептящ над нажежен асфалт. Облечена е в тъмносиня рокля, косата й е прибрана с бяла лента, гласът й звучи по-зряло. След миг осъзнавам, че е на двайсет и три — тогава се прибрах у дома след войната.
— Спомних си Джо Тори — казвам.
— Приятелят ти — сеща се тя, — който изял пет хотдога в Сан Франциско и с когото си изпил първата си бира.
Не й казах за цигарите, защото знаех колко мрази миризмата им. Пропуснах тази част от историята, но смятам, че с право й спестих истината.
— Да — кимвам.
Сутрешната светлина обгръща Рут с ореол.
— Иска ми се да се бяхме запознали — казва тя.
— Щеше да го харесаш.
Рут прочиства гърло и се обръща замислено към снежната глазура върху стъклото. „Тази кола е гробницата ми“ — казвам си.
— Мислеше и за болницата — обажда се Рут.
Аз кимвам и тя въздиша изморено.
— Не чу ли какво ти казах? — обръща се отново към мен. — Това няма значение за мен. Не бих те лъгала.
— Не нарочно — отговарям й. — Но дали не заблуждаваше себе си?
Думите ми я изненадват. Никога не съм говорил толкова прямо по този въпрос. Ала знам, че съм прав.