— Затова спря да ми пишеш — припомня ми тя. — След като те изпратиха в Калифорния, писмата ти започнаха да пристигат все по-рядко. Накрая секнаха съвсем. Шест месеца не получих вест от теб.
— Спрях да ти пиша, защото си спомних какво ми каза.
— Защото искаше да сложиш край на връзката ни.
В гласа й долавям гняв и отбягвам очите й.
— Исках да си щастлива.
— Не бях щастлива — срязва ме тя. — Бях объркана и тъжна. Не разбирах какво става. Молех се за теб всеки ден. Надявах се да ми позволиш да ти помогна. Ала не намирах нищо в пощенската кутия, колкото и писма да изпращах.
— Съжалявам. Сгреших.
— Четеше ли изобщо писмата ми?
— Винаги! Препрочитах ги отново и отново. Неведнъж се опитвах да ти обясня, но правилните думи ми убягваха.
Тя поклаща глава.
— Не ми съобщи дори кога се връщаш у дома. Майка ти ми каза. Чудех се дали да не те посрещна на гарата, както правеше ти.
— Но не дойде.
— Реших да почакам ти да ме потърсиш. Но дните минаваха. Изтече цяла седмица. Ти не се появи в синагогата и тогава разбрах, че ме отбягваш. Затова дойдох в магазина и те помолих да поговорим. Помниш ли какво ми отговори?
От всичко, което съм изричал, за тези думи се разкайвам най-дълбоко. Рут обаче чака, наблюдава ме напрегнато. В позата й се чете яростно предизвикателство.
— Отговорих ти, че трябва да забравим за годежа, защото всичко между нас остава в миналото.
Тя повдига вежди.
— Да, така ми каза.
— Не можех да говоря с теб тогава. Бях…
Млъквам и тя довършва вместо мен:
— Гневен… Виждах го в очите ти, но те издаваха, че все още си влюбен в мен.
— Да — признавам. — Влюбен бях.
— Но думите ти ми причиниха болка. Прибрах се вкъщи и плаках, както не бях плакала от дете. Мама влезе в стаята и ме прегърна. И двете не знаехме какво да правим. Вече бях изгубила толкова много. Не можех да изгубя и теб.
Има предвид близките си, останали във Виена. По онова време не разбирах колко егоистично постъпвам и какво причинявам на Рут. Този спомен също ме измъчва и сега, в колата, ме обзема познатият срам.
Рут, моята мечта, долавя чувствата ми и проговаря нежно:
— Исках обаче да разбера причината. На другия ден седнах в сладкарницата срещу магазина ти и си поръчах шоколадова кола. Седнах до витрината и те наблюдавах как работиш. Знам, че ме виждаше, но не дойде при мен. Затова на другия ден седнах отново в сладкарницата. И на следващия. Едва тогава ти пресече улицата и дойде при мен.
— Мама настоя — признавам. — Каза ми, че заслужаваш обяснение.
— Така повтаряш винаги. Но мисля, че дойде и защото ти липсвах. Разбираше, че само аз мога да ти помогна да оздравееш.
Затварям очи. Рут е права. За всичко. Винаги ме е познавала по-добре, отколкото аз самият се познавах.
— Седнах срещу теб — казвам. — И след секунда ми сервираха шоколадова кола.
— Беше ужасно кльощав. Зарекох се да ти помогна да напълнееш отново.
— Никога не съм бил пълен — възразявам. — Дори в армията не заякнах кой знае колко.
— Да, но се върна кожа и кости. Костюмът ти висеше, все едно е шит за два пъти по-едър мъж. Уплаших се вятърът да не те издуха, докато вървиш по улицата. Не бях сигурна дали ще станеш отново мъжа, когото обичах.
— Но ми даде шанс.
Тя свива рамене.
— Нямах избор — отговаря със светнали очи. — Дейвид Ъпстейн вече се бе оженил.
Разсмивам се и тялото ми се сгърчва, невроните ми пламват и в гърлото ми се надига горчилка. Вдишвам през стиснати зъби и болезнената вълна постепенно се оттича. Рут изчаква да задишам нормално и продължава:
— Признавам, че се страхувах. Исках всичко между нас да потръгне както преди и се преструвах, че нищо не се е променило. Разказах ти за колежа, за приятелите си, за изпитите и как ме изненадаха мама и татко, когато се появиха на дипломирането ми. Разказах ти как работя като заместник-учител в училището до синагогата. Споменах, че кандидатствам за работа на пълен щат в началното училище в предградието. Разказах ти и как татко се среща три пъти с декана на Факултета по история на изкуството в „Дюк“ и родителите ми вероятно ще се преместят в Дърам. После се запитах гласно дали да не се откажа от новата си работа и да отида с тях в Дърам.
— И аз веднага разбрах, че не искам да заминаваш.