После ме прегърна и чувствата ме заляха като вълна. Тихите й утешителни думи съживяваха спомените, които дълго се бях опитвал да погреба.
Не знам кога бурята у мен най-сетне стихна, но бях изтощен до краен предел. Още не бях разкрил обаче едно нещо, което дори родителите ми не знаеха.
В колата Рут мълчи. Разбирам, че си спомня какво й казах в онази нощ.
— Обясних ти, че се разболях от заушка. Лекарят не помнеше по-тежък случай. Обясних ти какво ме предупреди.
Тя не продумва, но очите й се насълзяват.
— Предупреди ме, че заушките причиняват безплодие — продължавам. — Затова исках да се разделим. Знаех, че ако се омъжиш за мен, вероятно няма да имаме деца.
9.
София
— И после какво? — попита Марша. Стоеше пред огледалото и си слагаше спирала на миглите, докато София й разказваше за деня в ранчото. — Не ми казвай, че спа с него.
— Не, разбира се! — възкликна тя и сви крак под себе си. — Нищо подобно! Целунахме се, поговорихме още малко и накрая, когато си тръгвах, той ме целуна още веднъж до колата. Беше… сладко.
— О!
— Май те разочаровах.
— Не особено. Изглеждаш, сякаш ти се е искало.
— Почти не го познавам!
— Не е вярно. Беше с него повече от час предишната вечер и шест-седем часа днес. Това е много време! Много говорене. Езда, бира… на твое място щях да го сграбча за ръката и да го завлека в къщата.
— Марша!
— Какво толкова? Той е зноен красавец. Нима не го забеляза?
София никак, ама съвсем никак не искаше да подхващат пак темата за „горещия самец“.
— Симпатично момче е — кимна уж небрежно тя.
— Меко казано — намигна й Марша, нанесе блестящо червило на устните си и посегна за шнола. — Добре де, разбирам. Ти не си като мен. И те уважавам за това. Наистина. Радвам се, че приключи с Брайън.
— Отдавна бях приключила с него.
Марша кимна и събра гъстата си кафява коса на опашка, пристегната с лъскава шнола.
— Говорих с него.
— Кога?
— На родеото, докато ти беше навън с господин Горещ самец.
София се намръщи.
— Защо не ми каза?
— Какво да ти казвам? Просто му отвличах вниманието. Между другото, момчетата от „Дюк“ го гледаха лошо през цялото време. — Нагласи няколкото кичура, изкусно оставени на свобода, и погледна към София. — Признай си, че съм най-добрата съквартирантка на всички времена. Загдето те убедих да дойдеш с нас. Ако не бях аз, още щеше да се цупиш по цял ден в стаята. Затова се питам кога ще се запозная с новия ти жребец.
— Не си определихме среща.
Марша зяпна.
— Как така?
„Защото сме различни“ — помисли си момичето. И защото… май нямаше друга причина, ако не се брои целувката, която я зашемети и изтри всякакви практични мисли от главата й.
— Знам само, че следващия уикенд няма да е в града. Ще язди в Ноксвил.
— Обади му се тогава. Покани го в пансиона, преди да замине.
София поклати глава.
— Няма да му се обадя.
— Ами ако и той не се обади?
— Обеща ми.
— Често се случва някой мъж да ти обещае да позвъни и повече да не му чуеш гласа.
— Той не е такъв — възрази София и сякаш да докаже думите й, мобилният й телефон иззвъня.
Видя номера на Люк, грабна телефона и скочи от леглото.
— Не ми казвай, че е той. Още сега!
— Каза, че ще се обади да провери дали съм се прибрала вкъщи.
София се втурна към вратата и излезе в коридора. Не забеляза изненадата, изписала се по лицето на съквартирантката й, нито я чу как промърмори:
— Наистина трябва да се запозная с това момче.
В четвъртък вечерта, един час след залез-слънце, София си решеше косата, а Марша — сякаш за да я изнерви още повече — стоеше пред прозореца и чакаше пикапът на Люк да се появи. Накара я да се преоблича три пъти и й зае златните си обици и колие в тон с тях.
— Тук е! — обърна се тя към София, без да прикрива вълнението си. — Слизам да го посрещна!
София въздъхна дълбоко.
— Готова съм. Да вървим.
— Не, остани в стаята още няколко минути. Нали не искаш да си помисли, че го дебнеш?
— Ти гледаше през прозореца, не аз — напомни й тя.
— Знаеш какво имам предвид. Трябва да се появиш стилно. Да те види как слизаш по стълбите. Нали не искаш да те помисли за отчаяна?