— Защо усложняваш толкова нещата? — възнегодува София.
— Довери ми се. Знам какво правя. Слез след три минути. Брой до сто, да речем. Аз тръгвам.
Тя изтича навън, оставяйки София сама с разтуптяно сърце и свит стомах. Странно наистина, понеже през последните три дни бъбреха по телефона по цял час, подхващайки разговора оттам, където е спрял предишния път. Люк се обаждаше привечер, а тя излизаше на верандата, опитваше се да си го представи и си припомняше непрекъснато деня в ранчото.
Денят в ранчото бе лесна работа. Но срещата им тук? В пансиона? Люк все едно идваше на Марс. Тя живееше тук от три години и единствените мъже, които бе виждала — с изключение на братята, бащите и приятелите от родните места на момичетата — бяха момчета от университета, момчета, завършили университета, или момчета от приятелски клубове от други университети.
Опита се да го предупреди деликатно, но не знаеше как да му обясни, че момичетата от пансиона ще го възприемат като екзотично същество, тема за безкрайни разговори, след като си тръгне. Предложи му да се срещнат извън кампуса, но той й отговори, че никога не е стъпвал в „Уейк“ и иска да го поразгледа.
Сега тя едва се сдържаше да не се втурне по стълбите и да го изтика навън възможно най-бързо. Припомни си настойчивата заръка на Марша, пое си дълбоко дъх и се погледна отново в огледалото. Джинси, блуза, леки обувки: горе-долу същото като предишния път, но по-шик. Обърна се наляво и надясно и си каза: „Това е“. После се подсмихна и си призна: „Но никак не е зле“.
Погледна си часовника и изчака още една минута, преди да излезе от стаята. През седмицата допускаха мъже само във фоайето и в дневната с канапетата и огромния телевизор с плосък екран, където висяха повечето момичета. Докато слизаше по стълбите в дъното на коридора, чу Марша да се смее в притихналата стая. Тръгна по-бързо, молейки се с Люк да успеят да избягат незабелязано.
Видя го веднага, застанал в центъра на стаята до Марша. Държеше шапката си в ръка и както винаги носеше ботуши и джинси, допълнени с колан с лъскава, възголяма сребърна катарама. Разбра, че Люк и Марша не са сами в дневната, и сърцето й се сви. Всъщност помещението бе по-пренаселено от обикновено, но царуваше зловеща тишина. Три момчета от университета в спортни панталони, поло и якета се взираха в Люк. Мери-Кейт, Джени, Дрю и Бритъни го зяпаха от срещуположното канапе. Група момичета го наблюдаваха безмълвно от ъгъла и явно се опитваха да разгадаят причината за появата на неочаквания странник.
Не личеше обаче втренчените им погледи да го смущават. Той изслушваше спокойно дърдоренето на Марша, придружено от енергично ръкомахане. Когато София застана на прага на дневната, той вдигна поглед и я видя. Усмихна се широко и тя забеляза познатите трапчинки. Марша сякаш изчезна и двамата останаха сами в стаята.
София си пое дълбоко дъх и влезе в стаята. Усети как погледите на всички се устремяват към нея. Като по даден знак Джени се приведе към Дрю и Бритъни и зашепна. Бяха чули, естествено, че се е разделила с Брайън, но очевидно едва сега разбираха за Люк. Тя се запита колко ли бързо ще разбере Брайън как някакъв каубой е дошъл да я вземе. В университета слуховете се разнасяха светкавично. Представяше си как мобилните телефони на момичетата прегряват още преди с Люк да са стигнали до пикапа.
Което означаваше, че Брайън непременно ще разбере и веднага ще се досети, че става дума за каубоя, унизил го предишната събота. Нямаше да остане доволен, а същото важеше и за приятелите му. В зависимост от количеството алкохол, което щяха да погълнат — а в четвъртък пиенето започваше отрано — неизбежно щяха да ги обземат мисли за отмъщение. Уплашена, София се запита защо не го е предвидила.
— Здрасти — поздрави тя, скривайки опасенията си.
Той се усмихна още по-широко.
— Изглеждаш страхотно!
— Благодаря — отвърна колебливо момичето.
— Люк ми харесва! — обади се Марша.
Той я погледна стъписано и пак се обърна към София:
— Запознах се със съквартирантката ти.
— Разпитвах го дали има свободни приятели.
— И?
— Обеща да ми съдейства.
София кимна към вратата.
— Ще тръгваме ли?
Марша поклати глава.
— Не още! Той тъкмо пристигна!
София я изгледа остро, надявайки се приятелката й да схване намека.
— Не искам да се бавим.