— Хайде, хайде! — настоя Марша. — Да пийнем нещо! Четвъртък е, забрави ли? Искам да ми разкаже за състезанията с бикове.
От отсрещния край на стаята Мери-Кейт ги наблюдаваше съсредоточено, очевидно сглобявайки пъзела. Миналата събота Брайън несъмнено бе разтръбил пред всички как каубои са го нападнали. Брайън и Мери-Кейт бяха стари приятели и когато тя си взе телефона, стана от канапето и излезе в коридора, София предположи какво ще последва, затова решително каза:
— Няма как да останем. Имаме резервация.
— Моля? — примигна Марша. — Не знаех. Къде ще ходите?
София онемя. Не й хрумваше нищо. Люк я изгледа втренчено и прочисти гърло.
— Във „Фабианс“ — обяви неочаквано.
Марша ги измери с очи.
— Няма да ви изгонят, ако закъснеете няколко минути.
— За съжаление вече закъсняваме — обясни Люк и попита София: — Готова ли си?
Успокоена, тя кимна:
— Готова съм.
Люк я хвана нежно за лакътя и я поведе към вратата.
— Беше ми приятно да се запознаем — подхвърли през рамо на Марша.
— И на мен — отвърна объркано тя.
Той отвори вратата и поспря да си сложи шапката. Нагласи я с лека усмивка, предизвикана несъмнено от неловкото положение, и двамата със София излязоха.
Вратата се захлопна зад тях и в стаята се надигна хор от развълнувани гласове. Люк сякаш не ги чу. Поведе я към пикапа и й отвори вратата. После заобиколи колата и седна зад волана. София забеляза редица любопитни лица, включително Марша, застанали зад прозореца на дневната. Подвоуми се дали да им махне, или да се престори, че не ги вижда, но в този момент Люк затвори със замах вратата на пикапа.
— Заинтригува ги — отбеляза той.
— Не се интересуват от мен — поклати глава тя.
— О, разбирам — кимна Люк. — Чудят се защо съм толкова кльощав.
Тя се засмя и в същия момента осъзна, че й е все едно какво мислят другите и как ги обсъждат.
— Благодаря, че ме спаси — каза му.
— Какво става?
Тя сподели притесненията си за Брайън и подозренията си за Мери-Кейт.
— Спомена, че Брайън те следи — кимна той. — Очаквах всеки момент да нахлуе през вратата.
— Но въпреки това дойде?
— Налагаше се — сви рамене той. — Нали ме покани?
Тя облегна глава на седалката. Хареса й тонът му.
— Съжалявам, че тази вечер няма да успея да ти покажа кампуса.
— Не е голяма загуба.
— Друг път ще те разведа — обеща тя. — Когато Брайън не знае, че си тук. Ще ти покажа всички приятни местенца.
— Дадено!
Отблизо очите му бяха ясносини и кристалночисти. Тя дръпна въображаем конец от джинсите си.
— Какво искаш да правим? — попита.
— Гладна ли си?
— Малко — призна тя.
— Да отидем ли във „Фабианс“? Не съм сигурен дали ще има места, понеже нямаме резервация, но си струва да опитаме.
Тя размисли и поклати глава.
— Не. Тази вечер предпочитам нещо по-нетрадиционно. Какво ще кажеш за суши?
Той не отговори веднага.
— Добре — съгласи се накрая.
— Опитвал ли си суши?
— Живея в ранчо, но от време на време излизам.
— Не ми отговори — каза му.
Той се посуети с ключовете, докато пъхне правилния в запалителя.
— Не — призна. — Не съм опитвал суши.
Тя се засмя.
Под напътствията на София стигнаха до японския ресторант „Сакура“. Повечето маси и местата край бара бяха заети. Докато чакаха да ги настанят, тя се огледа, молейки се да не види познато лице. Студентите обикновено не идваха тук — хамбургерите и пиците бяха любимата храна на колежаните — но „Сакура“ не беше и съвсем неизвестен. От време на време го посещаваха с Марша и макар да не забеляза познати, София настоя за маса на откритата тераса.
В ъглите на терасата горяха сгряващи лампи и топлината им смекчаваше нощната хладина. Само на една маса седяха мъж и жена, които довършваха вечерята си. Цареше блажена тишина. Гледката не беше нищо особено, но нежното жълто сияние на японския фенер зареждаше атмосферата с романтика.
След като седнаха, София се приведе към Люк.
— Как ти се стори Марша?
— Съквартирантката ти? Изглежда симпатична. Май е малко докачлива.
София наклони глава.
— Имаш предвид раздразнителна?