— Идеята е да се поддържа традицията, да се възпитава отговорност и прочее. Но по-скоро се изисква да си избереш добро прасенце. Оглеждаш родителите му, ако е възможно, или техни снимки, после преценяваш от кое прасенце ще излезе подходящ изложбен екземпляр. Трябва ти прасе без много тлъстина и без недостатъци. После го отглеждаш една година. Храниш го, грижиш се за него като за домашен любимец.
— Нека позная. Наричал си всички Прасе.
— Не. Първото се казваше Едит, второто Фред, а третото Маги. Мога да продължа нататък, ако те интересува.
— Колко си отглеждал?
Той забарабани с пръсти по масата.
— Девет. Започнах от трети клас и продължих до първата година в гимназията.
— А къде се състезаваш, когато пораснат?
— На щатския панаир. Съдиите ги оглеждат и решават кого да наградят.
— И ако спечелиш?
— Получаваш специална лента. Но победител или не, накрая продаваш прасето.
— Какво става с него?
— Каквото става с повечето прасета. Колят ги.
Тя примигна.
— Отглеждаш го, даваш му име, грижиш се за него цяла година и после го продаваш, за да го убият?
Той я изгледа учудено.
— Какво друго може да се направи с едно прасе?
Тя замълча объркано.
— Знай, че никога, никога досега не съм срещала човек като теб — поклати глава най-сетне.
— Мога да кажа същото за теб — отвърна той.
10.
Люк
Дори след като изчете цялото меню, Люк се чудеше какво да поръча. Би могъл да избере нещо безопасно — пиле или говеждо, както спомена София — но не искаше. Беше чувал как превъзнасят сушито и знаеше, че трябва да опита. Животът е опит, нали? Само дето нямаше и най-малка представа на какво да се спре. Суровата риба си беше сурова риба и снимките не му помагаха никак. На пръв поглед изборът се свеждаше до червеникава, розовеникава или белезникава риба с неизвестен вкус.
Погледна към София над менюто. Беше си сложила малко повече спирала и червило от деня в ранчото. Напомняше му вечерта, когато я видя за пръв път. Струваше му се невероятно, че я е срещнал едва преди седмица. Макар и любител на естествената красота, призна, че гримът придава изтънченост на чертите й. Докато вървяха към масата, доста мъже се обърнаха да я проследят с погледи.
— Каква е разликата между нигири-суши и маки-суши? — попита той.
София продължаваше да разглежда менюто. Вече бе поръчала на сервитьорката две японски бири „Сапоро“ — по една за двамата. Люк се чудеше каква ли ще е на вкус.
— Нигири означава, че рибата се сервира върху подложка от ориз — обясни тя. — Маки означава, че е завита във водорасло.
— Водорасло?
— Вкусно е — намигна му. — Ще ти хареса.
Той сви устни, неспособен да скрие съмненията си. Хората зад витрината очевидно се наслаждаваха на вечерята и боравеха сръчно с пръчиците. С тях поне нямаше проблем — беше се усъвършенствал с китайската храна в картонени кутии, обичайната му прехрана по пътищата.
— Поръчай ми нещо — реши той и остави менюто. — Ще ти се доверя.
— Добре — съгласи се тя.
— Какво ще опитам?
— Няколко неща. Анаго, ахи, хамачи…
Той вдигна бутилката да отпие.
— Звучи ми като безсмислена скоропоговорка.
— Анаго е змиорка — поясни тя.
Бутилката застина във въздуха.
— Змиорка?
— Ще ти хареса — увери го весело.
Сервитьорката дойде и София изстреля поръчката като експерт. После разговорът им потече непринудено, прекъснат само от появата на храната. Люк й описа накратко детството си, което въпреки работата в ранчото беше сравнително типично. Гимназиалните му години включваха участие в отбора по борба, обичайните балове и няколко паметни партита. Разказа й как през лятото той и родителите му тръгвали с конете към планините край Буун и оставали там няколко дни — това били единствените им семейни ваканции. Обясни й как тренирал на механичния бик и как баща му усъвършенствал машината да го мята по-рязко насам-натам. Упражнявал се още в основното училище, като баща му критикувал всяко негово движение. Спомена от какви травми е страдал през годините и колко е бил нервен на финалите на състезанията — веднъж се надпреварвал за първото място, но завършил трети. София го слушаше съсредоточено и от време на време му задаваше въпроси.