Той усещаше как е насочила цялото си внимание към него и попива всяка подробност. Всичко — от непринудения й смях до лекия й, но доловим акцент — го очароваше и привличаше. Нещо повече — успяваше да й покаже истинското си лице въпреки различията помежду им. С нея забравяше бързо тревогите за ранчото. И за майка си. Или какво ще се случи, ако планът му не проработи.
Погълнат от мисли, не забеляза веднага, че тя го гледа напрегнато.
— За какво мислиш? — попита го.
— Защо?
— Стори ми се… притеснен.
— Не съм.
— Сигурен ли си? Надявам се да не е от анагото.
— Не, просто мислех какво трябва да свърша, преди да замина.
Тя сбърчи чело.
— Добре — кимна. — Кога тръгваш?
— Утре следобед — отговори той, благодарен, че не настоява за обяснение. — Ще пренощувам в Ноксвил, а в събота през нощта поемам обратно насам. Ще бързам, понеже през почивните дни ще продаваме тикви. Днес подготвих повечето неща за Хелоуин. С Хосе построихме дори голям лабиринт от бали слама. Стичат се обаче много хора и на мама й трябва помощ.
— Затова ли ти се сърди? Защото няма да си в ранчото?
— Донякъде — отвърна той, побутвайки джинджифила в чинията си. — Сърди ми се, защото яздя бикове.
— Не е ли свикнала? Или се притеснява, че Биг Агли Критър те е наранил?
— Мама — подхвана той, подбирайки грижливо думите — се тревожи, че ще ме сполети нещо лошо.
— Но се е случвало да пострадаш и преди?
— Да.
— Криеш ли нещо от мен?
Той не отговори веднага. Остави пръчиците на масата и каза:
— Когато му дойде времето, ще ти разкажа. Съгласна ли си?
— Ами ако попитам майка ти?
— Първо трябва да се запознаете.
— Е, нищо не ми пречи да намина в събота.
— Добре. Но се приготви за здрава работа. Ще носиш тикви цял ден.
— Имам мускули.
— Носила ли си тикви цял ден?
Тя се облакъти на масата.
— Разтоварвал ли си пикап, пълен с месо и наденички? — Люк не й отговори и тя го изгледа победоносно. — Виждаш ли! Имаме нещо общо! И двамата не се плашим от работа.
— И двамата яздим коне.
Тя се усмихна.
— Да. Как ти се стори сушито?
— Не е зле.
— Май би предпочел свинска пържола.
— Всеки ден мога да ям свинска пържола. Един от специалитетите ми е.
— Умееш да готвиш?
— На скарата. Татко ме научи.
— Някой ден ще ми покажеш.
— Ще ти приготвя каквото поискаш. Хамбургери, печено месо.
Тя се приведе по-напред.
— А сега? Искаш ли да рискуваме и да отидем на колежанско парти? Вече са в разгара си.
— Ами Брайън?
— Ще отидем на парти някъде, където той не ходи. И няма да стоим дълго. Може обаче да се наложи да свалиш шапката.
— Съгласен съм, ако ти искаш.
— Аз мога да отида винаги. Питах дали на теб ти е интересно.
— Какво представлява партито? Музика, колежаните пият и тъй нататък?
— Горе-долу.
Той помисли секунда и поклати глава.
— Не ме привлича — призна.
— И аз така си помислих. Да се разходим ли из кампуса?
— По-добре да го отложим. За да имам повод пак да те видя.
Тя прокара показалец по ръба на чашата си с вода.
— Къде да отидем тогава?
Той не отговори веднага и за пръв път се запита колко ли различно щеше да е всичко, ако не бе решил да започне да язди отново. Майка му не беше доволна, а и той самият не беше сигурен дали идеята е добра, но пък така срещна момиче, което знаеше, че никога няма да забрави.
— Пътува ли ти се? Има едно място, където няма да срещнеш познати. Тихо е, но е красиво нощем.
В ранчото луната къпеше света в сребърна светлина. Двамата слязоха от пикапа и кучето — неясна сянка в мрака — се втурна към тях изпод верандата и спря до София, сякаш ги е очаквало.
— Не те разочаровах, надявам се — каза Люк. — Не знаех къде другаде да те заведа.
— Досетих се, че ме водиш тук. — Тя се наведе да погали кучето. — Щях да ти кажа, ако ми е неприятно.
Той посочи къщата.
— На верандата ли да седнем, или на едно красиво място край езерото?
— Защо не край реката?
— Вече я видя.
Тя се огледа и после се обърна към него: