— На сгъваеми столове в пикапа ли ще седим пак?
— Разбира се — кимна той. — Повярвай ми, не би предпочела да седнеш на земята. Пасбище е.
Той погледна кучето, което кръжеше около краката й.
— Ще вземем ли и него? — попита.
— Кучето ще ни последва, независимо дали искам да дойде или не.
— Тогава да вървим на езерото.
— Само ще взема нещо от къщата…
Той се върна бързо с малка хладилна чанта и одеяла. Натовари ги в пикапа, качиха се и двигателят се съживи с рев.
— Пикапът ти ръмжи като танк — надвика тя шума.
— Харесва ли ти? Преработих ауспуха. Специално му сложих втори заглушител.
— Шегуваш се. Кой прави такива неща?
— Аз — отвърна той. — И мнозина други.
— Които живеят в ранчо, предполагам.
— Не само. Ловците и рибарите също го правят.
— Иначе казано, всички, които имат пушки и обичат да са сред природата.
— Има ли други хора?
Тя се усмихна, а той потегли на заден ход, излезе на пътя и заобиколи къщата. В дневната светеше и Люк се запита какво ли прави майка му. После се замисли какво да разкрие пред София и какво — не.
За да си проясни ума, свали стъклото и облегна лакът на ръба. Пикапът заподскача напред и той видя как вятърът развява русата коса на София. Тя се взираше през стъклото, потънала в спокойно мълчание.
Пред пасбището Люк скочи от колата и отвори портата. Вкара пикапа вътре и пак я затвори. Включи фаровете и потегли бавно, за да не поврежда тревата. Спря близо до езерото, паркира пикапа с предницата назад — както на родеото — и изключи двигателя.
— Внимавай къде стъпваш — предупреди я. — На пасбище сме, както казах.
Смъкна стъклото и пусна радиото. Помогна на София да се качи в каросерията на пикапа и разпъна столовете. После, както преди по-малко от седмица, двамата се настаниха в каросерията. Този път на краката на момичето беше наметнато одеяло. Люк бръкна в хладилната чанта и извади две бири. Отвори и двете и подаде едната на София. Погледна я как отпива.
Пред тях езерото беше като огледало, отразяващо месечината и звездите. Кравите се бяха скупчили на отвъдния бряг и белите им шии просветваха в мрака. От време на време някоя измучаваше и звукът се понасяше над водата, смесвайки се с квакането на жабите и песента на щурците. Миришеше на трева и пръст.
— Красиво е тук — прошепна София, омагьосана от девствената природа.
Той си помисли, че по същия начин би описал нея, но замълча.
— Прилича на поляната край реката — добави тя. — Но е по-открито.
— Да — кимна той. — Но там ходя, когато искам да си спомня за татко. Тук идвам да мисля за други неща.
— Например?
Застиналата повърхност на езерото отразяваше небето като огледало.
— За какво ли не. Животът. Работата. Отношенията ми с жените.
Тя го стрелна с очи.
— Мислех, че нямаш сериозна връзка.
— Затова размишлявам.
Тя се засмя.
— Връзките са сложно нещо. Аз съм млада и наивна, разбира се, не знам кой знае колко.
— Ако те помоля за съвет…
— Ще ти отговоря, че има по-опитни съветници. Майка ти, да речем.
— Може би… Тя се разбираше добре с татко. Особено след като той се отказа от родеото и започна да й помага повече в ранчото. Ако бе продължил да се състезава, не съм сигурен дали щяха да се справят. Трудно й беше сама да се грижи за мен. Убеден съм, че му е казала точно това. И той се отказа. Когато го питах, отговаряше кратко, че бракът им с мама е по-важен от ездата.
— Явно се гордееш с нея.
— Да. И двамата ми родители се трудеха усърдно, но тя положи основите. Когато го наследи от дядо, ранчото беше много западнало. Пазарът на добитък е доста непостоянен. Има години, когато не се печели почти нищо. На нея й хрумна да се съсредоточим върху растящия интерес към екологично чистото говеждо. Тя се качваше в колата и обикаляше щата да раздава брошури и да разговаря със собствениците на ресторанти. Без нея „Колинс Бийф“ нямаше да съществува. На теб може би не ти говори нищо, но любителите на качествено говеждо в Северна Каролина ни ценят.
— Ще се радвам да се запозная с нея — каза София, вперила очи в къщата в далечината.
— Бих те завел и сега, но сигурно е заспала. Ляга си рано. Но ще бъда тук в неделя, ако искаш да наминеш.
— Да ти помагам да влачиш тиквите?
— По-скоро за вечеря. Както казах, през деня ще сме много заети.