— Ще дойда, стига майка ти да няма нищо против.
— Няма.
— Кога?
— Към шест.
— Чудесно… Между другото, къде е лабиринтът, за който спомена?
— Близо до нивата с тиквите.
София се намръщи.
— Минахме ли оттам онзи ден?
— Не — поклати глава той. — По-близо е до главното шосе. В съседство с коледните елхи.
— Защо не я видях, когато идвахме насам?
— Не знам. Понеже е тъмно, предполагам.
— Лабиринт на ужасите ли е? С плашила, паяци и прочее?
— Разбира се, но не е чак толкова страшен. За малките деца е. Веднъж татко попрекали и няколко деца се разплакаха. Оттогава внимаваме да не ги плашим. Има много паяци, призраци, плашила, но изглеждат дружелюбни.
— Може ли да отидем?
— Ще ти го покажа, разбира се. Но имай предвид, че за големите е различно, защото виждат над балите. — Той махна с длан, за да прогони комарите. — Между другото, не отговори на въпроса ми.
— Кой въпрос?
— За връзките? — уточни той.
Тя намести одеялото.
— Преди смятах, че разбирам главното. Искам да кажа… мама и татко са женени отдавна и мислех, че знам какво правя. Но май не съм научила най-важното.
— И то е?
— На първо място да избираш добре.
— Как разбираш, че си направил добър избор?
— Ммм… — поколеба се тя. — Точно това е сложното. Но според мен като за начало трябва да се търси общото. Споделените ценности например. За мен беше важно Брайън да ми е верен, а той очевидно се придържаше към друга ценностна система.
— Поне успяваш да го погледнеш откъм смешната страна.
— Лесно е да се шегуваш, когато вече ти е все едно. Не мога да кажа, че не страдах, защото ще излъжа. Миналата пролет разбрах, че ми е изневерил с поредното момиче, и седмици наред не можех да се храня. Отслабнах със седем килограма.
— Нямаш седем излишни килограма.
— Знам, но какво можех да направя? Някои намират утеха в храната, когато са потиснати. Аз съм различна. Миналото лято се прибрах вкъщи и мама и татко се паникьосаха. Мернех ли се пред очите ми, настояваха да хапна нещо. Още не съм си възстановила нормалното тегло. Е, не беше лесно да се храня и когато започна учебната година…
— Радвам се, че вечеря с мен.
— С теб се чувствам спокойна.
— Макар да нямаме кой знае колко общо помежду си?
Още щом изрече думите, се притесни София да не долови тревогата му, но тя сякаш не я забеляза.
— Имаме повече общо, отколкото смяташ. Родителите ни си приличат в много отношения. Живели са дълго заедно, работили са упорито да развият семейния бизнес и са очаквали децата да помагат. Моите родители държаха да уча усърдно, баща ти е искал да станеш първокласен ездач на бикове. И двамата сме оправдали надеждите им. И двамата сме плод на възпитанието на родителите си и според мен това няма да се промени.
Изненада го необяснимото облекчение, което предизвика у него отговорът й.
— Искаш ли да видиш лабиринта? — попита я.
— Първо да си допием бирите. Тук е красиво, не ми се тръгва още.
Отпиваха бавно от бутилките, разговаряха и съзерцаваха лунната пътека през водите. Прииска му се да я целуне отново, но устоя на изкушението. Замисли се над думите й, че наистина ги свързва нещо. Надяваше се да е права и това да я доведе отново в ранчото.
След малко разговорът им премина в спокойно мълчание и Люк осъзна, че няма представа за какво мисли София. Посегна инстинктивно към нея и тя безмълвно улови ръката му.
Захладня и звездите заблещукаха като кристали. Той ги погледна, после се обърна към София и палецът й нежно заочертава контурите на ръката му. В този момент той разбра със сигурност, че се влюбва в нея и няма сила на света, която да го предотврати.
Докато прекосяваха нивата с тиквите, Люк продължаваше да държи ръката й. Този обикновен жест някак си му се струваше по-важен, не толкова мимолетен като предишните им целувки. Представи си как занапред ръката й е винаги в неговата, когато вървят заедно, и тази мисъл го стъписа.
— За какво си мислиш?
Отговори й след няколко крачки:
— За много неща.
— Казвал ли ти е някой колко си уклончив?
— Притеснява ли те това?
— Още не съм решила — стисна ръката му тя. — Но щом разбера, ще ти кажа.