— Това е — каза Люк.
— Не е малко. Колко време ви отне да направите всичко?
— Три дни. Но имахме и друга работа.
— Разбира се…
Тя огледа тиквите, избра си една и я подаде на Люк. Върнаха се до пикапа и той я сложи в каросерията.
Когато се обърна, София стоеше пред него. Гъстата й руса коса изглеждаше сребриста. Той хвана инстинктивно първо едната, а после и другата й ръка и думите се изплъзнаха от устата му:
— Искам да знам всичко за теб.
— Познаваш ме по-добре, отколкото мислиш. Разказах ти за семейството си, за детството си, за колежа и как искам да живея. Не остана кой знае какво за разказване.
Той поклати глава. Имаше още много и той искаше да разбере всичко.
— Защо си тук? — прошепна.
Тя се подвоуми как да отговори.
— Защото ме доведе тук?
— Имах предвид защо си с мен.
— Защото искам да съм с теб.
— Радвам се.
— Защо?
— Защото си умна. И интересна.
Тя вирна брадичка подканващо.
— Миналия път, когато каза, че съм интересна, ме целуна.
Той не отговори. Приведе се, видя как очите й бавно се затварят и когато устните им се докоснаха, се почувства като откривател, достигнал далечен бряг, за който само е чувал и си е представял. Целуна я отново и отново, и накрая опря чело в нейното. Пое си дълбоко дъх, стремейки се да овладее обзелия го трепет. Разбираше, че не я обича просто тук и сега. Знаеше, че никога няма да престане да я обича.
11.
Айра
Вече е неделя следобед. Щом се стъмни, ще съм прекарал тук повече от двайсет и четири часа. Болката ту се усилва, ту намалява, а краката ми са вцепенени от студа. Лицето ми, опряно върху волана, ме боли. Усещам как подпухва и посинява. Най-жестоко обаче ме измъчва жаждата. Гърлото ми стърже при всяко вдишване. Устните ми са пресъхнали и напукани като земя, върху която не е падала нито капка дъжд.
„Вода — мисля си непрекъснато. — Без нея ще умра. Нужна ми е. Чувам я как ме зове.“
Вода.
Вода.
Вода.
Все тази дума кръжи в ума ми и засенчва всяка друга мисъл. Никога в живота си не съм копнял за толкова обикновено нещо. Никога в живота си не съм се питал как да го намеря. Не ми трябва много. Само мъничко. Едва чаша, една капка дори би променила всичко.
Но съм като парализиран. Не знам къде е бутилката с водата и не съм сигурен дали ще успея да я отворя, дори да я открия. Страхувам се, че ако откопчая колана, ще рухна напред и ключицата ми ще се раздроби върху волана. Накрая ще се строполя на пода на колата, приклещен в капан, откъдето няма излизане. Не мога да си представя дори да вдигна глава от волана, камо ли да тършувам из колата.
Жаждата обаче е много силна. Зовът на водата е настойчив и неотменен. Обзема ме отчаяние. „Ще умра от жажда — мисля си. — Ще умра тук. И няма начин да стигна до задната седалка. Парамедиците няма да ме извадят лесно като замразена риба.“
— Що за черен хумор? — прекъсва мислите ми Рут и аз си напомням, че тя е само сън.
— Положението го изисква, нали?
— Жив си.
— Да, но докога?
— Рекордът е шейсет и четири дни. Мъжът в Швеция. Гледах го по метеорологичния канал.
— Не. Аз го гледах.
Тя свива рамене.
— Все едно.
Права е, признавам.
— Жаден съм.
— Не — казва тя. — Искам да говоря с теб. За да отвлека вниманието ти от водата.
— Като фокусник.
— Не съм фокусник. Съпруга съм ти. И искам да ме слушаш.
Подчинявам се. Поглеждам я и се отнасям. Очите ми се затварят. Сякаш плавам по течението на река. Образите се мярват и изчезват един след друг и водата ме отнася.
Рея се.
Рея се.
Накрая картината застива.
Отварям очи и примигвам. Рут отново се е променила. Този спомен обаче, за разлика от предишните, е отчетлив и ясен. Юни е, 1946. Сигурен съм, защото тогава за пръв път я видях облечена в ефирна лятна рокля. И тя като всички други след войната се преобразява. Облеклото се променя. По-късно същата година френският инженер Луи Реар ще изобрети банския костюм от две части. Гледам Рут и попивам греховната красота на изваяните й ръце. Гладката й кожа е добила орехов оттенък от седмиците, които е прекарала на крайбрежието с родителите си. Баща й заведе семейството там, за да отпразнуват официалното му постъпване на работа в „Дюк“. Беше се явявал на интервюта в няколко университета, включително в малък експериментален колеж в планините, но се бе почувствал като у дома си сред готическите сгради на „Дюк“. От есента щеше да започне пак да преподава — ярък проблясък в иначе трудната им траурна година.