След нощта в парка отношенията ни с Рут се промениха. Тя прие мълчаливо откровението ми, но когато я изпратих онази вечер, не я целунах за лека нощ. Усещах колко е зашеметена и дори тя признаваше по-късно, че през следващите няколко седмици не е била на себе си. Следващия път, когато я видях, не носеше годежния пръстен, но аз не я винях. Беше стъписана, а и се гневеше с право, че й се доверих толкова късно. След гибелта на близките й във Виена аз несъмнено й нанесох поредния жесток удар. Едно е да твърдиш, че обичаш някого, съвсем друго — да приемеш, че обичта към този човек изисква да пожертваш мечтите си. А да има деца, да създаде голямо семейство, бе придобило изцяло нов смисъл за нея след загубата на роднините й.
Разбирах го интуитивно и през следващите два месеца никой от нас не притискаше другия. Не обсъждахме връзката си, но продължихме да се виждаме от време на време — два-три пъти седмично. Водех я на кино или на вечеря, или се разхождахме из града. Често посещавахме любимата художествена галерия на Рут. Повечето творби не бяха забележителни нито като тематика, нито като изпълнение, но от време на време в някоя картина Рут съзираше нещо специално, което аз не забелязвах. Бе наследила страстта на баща си към модерното изкуство — движение, подето от художници като Ван Гог, Сезан и Гоген — и бързо различаваше влиянието на тези художници дори в посредствените творения, които разглеждаше.
Посещенията ни в галерията и дълбоките й познания за изкуството като цяло ми разкриха свят, напълно непознат досега. Понякога се питах обаче дали разговорите ни за изкуството не са средство за избягване на темата за бъдещето ни. Тези разисквания създаваха дистанция помежду ни, но аз не възразявах, копнеейки дори в такива моменти за прошка за миналото и за приемане на някакво бъдеще за нас, каквото и да е то.
Както и в онази съдбовна нощ в парка, Рут явно и досега не бе взела решение. Не се държеше студено с мен, но и не показваше желание за по-голяма близост. Затова се изненадах, когато родителите й ме поканиха да ги придружа на екскурзията им до крайбрежието.
Навярно се нуждаехме тъкмо от две седмици спокойни разходки край брега, но за съжаление аз не можех да замина за толкова дълго. Баща ми не се отделяше от радиото в задната стаичка и аз бях по-зает от всякога в магазина. Безработни ветерани идваха да купуват костюми, които не бяха по джоба им, с надеждата да си намерят работа. Компаниите обаче подбираха предпазливо и влезеха ли тези отчаяни мъже в магазина, аз си представях Джо Тори и Бъд Рамзи и се стараех да им помогна. Убедих татко да заредим магазина с евтини костюми с дребни дефекти, които мама поправяше безплатно. Слухът за разумните ни цени се разнесе бързо и макар вече да не работехме в събота, продажбите се увеличаваха всеки месец.
Все пак успях да убедя родителите си да ми заемат колата, за да посетя семейството на Рут в края на ваканцията им. В четвъртък сутринта поех на дълъг път, последния час от който прекарах, шофирайки по пясък. В годините след войната крайбрежието на Северна Каролина притежаваше дива, необуздана красота — откъснато от другата част на щата, населено от кореняци, живели тук поколения наред и прехранващи се от морето. Туфи остра трева никнеха по обветрените дюни, дърветата приличаха на несъразмерни детски творения от глина. Тук-там виждах диви коне, които надигаха глави да ме погледнат и размахваха опашки да прогонят мухите. Океанът бучеше от едната ми страна, от другата се издигаха дюните. Аз смъкнах стъклата, вдишвах дълбоко соления въздух и се питах какво ме чака, когато стигна целта си.
Когато най-сетне свърнах в песъчливата алея, слънцето залязваше. Започваше шабат. За моя изненада Рут ме посрещна на верандата боса и със същата рокля, с която е облечена сега. Гледах я и си мислех колко сияйна изглежда. Косата й се спускаше свободно по раменете, усмивката й сякаш криеше тайна, предназначена само за двама ни. Помаха ми и дъхът ми секна при вида на миниатюрния диамант, проблясващ в лъчите на залязващото слънце — годежният пръстен, който не носеше от месеци.
Застинах, но тя се спусна тичешком по стълбите и по пясъка, все едно е най-безгрижният човек на света. Хвърли се в обятията ми и ме лъхна миризма на сол, море и вятър — ухание, което винаги свързвам с нея и с онзи ден. Притиснах я в обятията си, попивайки с наслада усещането как тялото й докосва моето. Едва сега осъзнах колко ми е липсвала през последните три години.