— Но майка ти изглеждаше по-предпазлива.
Рут замълчава, подбирайки внимателно думите. Навива около пръста си кичур коса, оглежда го и накрая проговаря:
— Тревожеше се за мен. Знаеше само колко тъгувах преди няколко месеца. Усещаше, че нещо ме притеснява, макар да продължаваме да се срещаме.
Рут говори за последствията от заболяването ми. Разкри истината пред майка си години по-късно, когато недоумението й се превърна в униние и загриженост, че не е станала баба. Обясни й деликатно, че не можем да имаме деца, като внимаваше да не хвърля цялата вина върху мен — още едно свидетелство за добротата й, за което съм й благодарен.
— Почти не продума, докато вечеряхме, но после ми се усмихна.
— Защото й предложи да измиеш чиниите.
— Това е най-малкото, което можех да направя. Храната никога не ми се е услаждала толкова.
— Вкусно беше, нали? Мама купи пресни зеленчуци от крайпътна сергия и изпече хляб. А татко се оказа майстор на скарата.
— След като разтребихме, излязохме да се разходим.
— Да. Ти беше много смел онази нощ.
— Нищо подобно. Само помолих за бутилка вино и две чаши.
— Да, но мама за пръв път те виждаше в такава светлина. Притесни се.
— Но ние бяхме зрели хора.
— Именно! Тя знаеше, че мъжете имат потребности.
— А жените?
— Те също, но за разлика от мъжете не са подвластни на поривите си. Жените са цивилизовани.
— Майка ти ли го каза? — питам скептично.
— Не беше необходимо да ми го казва. Бях наясно какво искаш. Очите ти те издаваха.
— Ако си спомням правилно — обяснявам с преднамерено благоприличие, — онази вечер се държах като безупречен джентълмен.
— Да, но ми беше интересно как се стараеш да се овладяваш. Особено след като си постели сакото и двамата седнахме на пясъка да изпием виното. Океанът сякаш поглъщаше лунната светлина, а аз усещах колко ме желаеш, макар да се опитваше да не го показваш. Прегърна ме, говорехме и се целувахме, виното ме замая и…
— Беше чудесно — довършвам вместо нея.
— Да, беше чудесно. — В гласа й трепва носталгична, тъжна нотка. — Разбрах, че искам да се омъжа за теб, и колко щастливи ще бъдем заедно.
Замълчавам. Знам какво си мислеше тогава.
— Все още се надяваше, че лекарят греши.
— Казах ти, че всичко е в Божиите ръце.
— Което е същото, нали?
— Може би — отговаря тя. — Ала когато седях до теб онази нощ, усещах как Бог ми казва, че постъпвам правилно.
— Видяхме падаща звезда…
— Прекоси цялото небе. — Гласът й е изпълнен с почуда. — За пръв път виждах падаща звезда.
— Казах ти да си пожелаеш нещо.
— И аз те послушах. — Тя среща погледа ми. — И желанието ми се изпълни само след няколко часа.
С Рут се върнахме късно в къщата, но майка й беше будна. Четеше до прозореца и още щом влязохме, ни огледа изпитателно. Очите й търсеха разкопчани или накриво закопчани копчета по ризата ми, пясък в косите ни. Когато стана да ни поздрави, облекчението й беше очевидно, макар да се постара да го прикрие.
Побъбри си с Рут, а аз отидох до колата да си взема куфара. Бунгалото — като повечето край брега — беше на два етажа. Стаите на Рут и родителите й бяха на долния етаж, а майка й ме настани в спалнята точно до кухнята. Тримата поседяхме малко в кухнята и очите на Рут започнаха да се затварят. Майка й също се прозя — знак, че е време да се оттегляме. Рут не ме целуна пред майка си — родителите й още не ни бяха виждали да се целуваме — но ми пожела лека нощ и излезе. След малко майка й я последва.
Аз изключих лампите и седнах на задната веранда, наслаждавайки се на окъпаните от лунната светлина води и на вятъра в косите ми. Останах дълго навън. Мислех за Рут, за Джо Тори, за мама и татко.
Опитах се да си представя родителите си на такова място, но не успях. Никога не бяхме ходили на екскурзия — животът ни се въртеше около магазина — но дори да беше възможно, ваканцията ни нямаше да прилича на тази. Да си представя татко, надвесен над скарата с чаша вино в ръка, бе все едно да го видя на Еверест и тази мисъл някак ме натъжи. Осъзнах, че той не знае как да почива; работата и грижите обсебваха живота му. От друга страна, родителите на Рут явно се наслаждаваха на всеки миг. Удивих се колко различно възприемат те войната. Мама и татко оставаха в плен на миналото — макар и всеки по различен начин — а нейните родители не изпускаха от поглед бъдещето, вкопчени в живота. Предпочели да оползотворят благодатната си съдба, те бяха благодарни за това, което имат.