Разказах историята на Рут малко след сватбата и тя се разсмя. Оттогава ме подкачаше понякога, но шегите й никога не звучаха подло.
— Мислех, че харесваш ушите ми. Така ми каза, когато ги целуна.
— Харесах лицето ти. Имаш мило лице, а ушите ти вървят с него. Просто не исках да те обидя.
— Мило лице?
— Да. С благи очи, сякаш виждаш само доброто у хората. Забелязах го, макар да не смееше да ме погледнеш.
— Събирах смелост да поискам разрешение да те изпратя до вкъщи.
— Не — поклаща глава тя. Образът й е замъглен, но гласът й е звънлив и младежки както тогава, когато я срещнах. — Виждах те често в синагогата, но нито веднъж не ме заговори. Дори те чаках понякога, но ти ме подминаваше безмълвно.
— Не говореше английски.
— Вече разбирах това-онова и знаех няколко думи. Ако ме беше попитал, щях да ти отговоря: „Добре, Айра. Ще дойда с теб“.
Произнесе го с акцент. Като виенчанка — меко и мелодично. Напевно. С годините акцентът й избледня, но никога не изчезна напълно.
— Родителите ти нямаше да позволят.
— Мама щеше да се съгласи. Харесваше те. Майка ти й казала, че ще наследиш магазина.
— Знаех си! Винаги съм подозирал, че се омъжи за мен заради парите.
— Какви пари? Ти нямаше пари. Ако исках да се омъжа за богаташ, щях да предпочета Дейвид Ъпстейн. Баща му имаше текстилен завод. Живееха в имение.
Това също бе традиционна шега в семейството ни. Мама бе казала истината, но си даваше сметка, че никой не забогатява от един магазин. От самото начало, та до края — докато го продадох и се пенсионирах — той си остана дребен бизнес.
— Помня как ви виждах в сладкарницата на отсрещния тротоар. През лятото с Дейвид се срещахте почти всеки ден.
— Обичах кока-кола. Никога не бях опитвала.
— Аз ревнувах.
— С право. Той беше богат, красив и с изящни уши.
Усмихвам се. Приисква ми се да я видя по-добре. Тъмнината обаче ми пречи.
— Мислех, че ще се ожените.
— Той ми поиска ръката неведнъж. Отговарях му, че съм твърде млада и ще се наложи да чака, докато завърша колеж. Но го лъжех. Истината е, че вече те бях набелязала. Затова настоявах да се срещаме в сладкарницата до магазина на баща ти.
Зная го, разбира се, но обичам да ми го казва.
— Заставах пред витрината и те гледах как седиш до него.
— Забелязвах те понякога — усмихва се тя. — Дори ти помахах веднъж, но ти така и не ме покани на разходка.
— Дейвид ми беше приятел.
Това е вярно. И останахме приятели. Срещахме се с него и съпругата му Рейчъл, а Рут даваше уроци на едното от децата им.
— Нямаше нищо общо с приятелството. Страхуваше се от мен. Винаги си бил срамежлив.
— Бъркаш ме с някого. Бях общителен, привлекателен, млад Франк Синатра. Понякога се налагаше да се крия от жените, които ме преследваха.
— Забиваше поглед в земята, като вървеше. И се изчервяваше, когато ти махах. А през август замина да учиш в университета.
Учих в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния и се върнах у дома чак през декември. Видях Рут два пъти в синагогата, и двата пъти отдалеч. После се върнах в Уилямсбърг. През май се прибрах в Грийнсбъро да работя в магазина. Втората световна война вече бушуваше в Европа. Хитлер бе завладял Полша и Норвегия, бе покорил Белгия, Люксембург и Холандия и громеше французите. Във всеки вестник, във всеки разговор основната тема бе войната. Никой не знаеше дали Америка ще се включи и настроението бе мрачно. След няколко седмици войната приключи завинаги за французите.
— Ти продължаваше да се виждаш с Дейвид, когато се върнах.
— Но се сприятелих и с майка ти, докато те нямаше. Татко работеше, а ние с мама ходехме в магазина. Говорехме за Виена и за предишния ни живот. С мама изпитвахме носталгия, разбира се, но аз бях и ядосана. Не харесвах Северна Каролина. Не харесвах тази страна. Чувствах, че мястото ми не е тук. Въпреки войната част от мен копнееше да се върне у дома. Исках да помогна на семейството си. Тревожехме се за близките си.