— Няма да се поддам — отсече другото момиче.
— Браво! — похвали я Марша. — Той не те заслужава.
— Струваше ми се, че ти допада.
— Харесвам го. Забавен е, привлекателен и богат. Приятели сме от първата година в университета и понякога още си говорим. Но знам колко подло постъпи със съквартирантката ми. Изневери й не един, а точно три пъти.
Раменете на София се приведоха.
— Благодаря, че ми напомни.
— Слушай, длъжна съм да ти помогна да го преодолееш. И измислих чудесно разрешение на проблемите ти. Една нощ с момичетата, далеч от университета. А ти се инатиш!
София не продума.
Марша се приведе към нея.
— Моля те, ела. Не ме изоставяй.
София въздъхна. Знаеше колко е упорита приятелката й.
— Добре — отстъпи най-сетне. — Ще дойда.
И макар тогава да не го предвиждаше, когато по-късно мислите й се връщаха към миналото, неотменно си спомняше, че така започна всичко.
Наближаваше полунощ, когато София най-сетне си призна, че приятелката й е имала право. Нуждаеше се от една нощ навън. За пръв път от седмици се забавляваше. Все пак не всяка вечер се наслаждаваше на уханието на пръст, пот и тор, наблюдавайки как луди мъже яздят още по-луди животни. Според Марша ездачите на бикове бяха неустоими. Току й сочеше някой особено сексапилен екземпляр, включително победителя в надпреварата.
— Този определено е изкусителен — констатира тя и София неохотно се засмя.
Партито я изненада приятно. Порутената плевня с плъстени подове, дървени стени, гредоред и дупки в покрива беше претъпкана. Хората се тълпяха пред импровизираните барове и край разнебитените маси и високите столове, разпръснати из просторното помещение. София не слушаше кънтри, но оркестрантите бяха артистични, а дъсченият дансинг гъмжеше от танцьори. От време на време подхващаха танц в редица, който сякаш всички освен нея владееха до съвършенство. Напомняше й таен код — свършеше ли оркестърът, танцьорите се изнизваха от дансинга и други заемаха местата им в редицата като по предварително подготвена хореография. Марша и останалите момичета от клуба също участваха, изпълнявайки толкова майсторски стъпките, че София се чудеше къде са се научили. От две години живееха заедно, но нито една не бе споменала, че умее да танцува така.
Макар да не смяташе да се представя в лоша светлина на дансинга, София се радваше, че е дошла. За разлика от баровете край университета — всъщност, за разлика от всички барове, в които бе стъпвала — тук хората изглеждаха наистина мили. Смехотворно благоразположени. Никога не бе чувала толкова много непознати да подвикват „прощавай“ и „извинявай“ и с дружелюбни усмивки да й правят път. Марша се оказа права и за още нещо — беше пълно със симпатични момчета. Марша и колежките й, естествено, се възползваха от случая. Откакто пристигнаха, не им се наложи да си купят нито едно питие.
Така си представяше съботните вечери в Колорадо, Уайоминг или Монтана, макар да не бе ходила там. Кой би могъл да предположи, че в Северна Каролина има толкова много каубои? Оглеждайки тълпата, тя осъзна, че каубоите вероятно не са истински — повечето бяха дошли да гледат ездата на бикове и да пийнат бира. Не беше виждала обаче на едно място толкова каубойски шапки, ботуши и колани с огромни токи. А жените? И те носеха шапки и ботуши, но късите панталонки и голите талии — за които допринасяха и колежките й — бяха повече, отколкото в кампуса през първия топъл пролетен ден. Марша и момичетата бяха отишли на пазар през деня, в резултат на което сега София се чувстваше едва ли не старомодна в джинсите и блузката без ръкави.
Отпиваше от питието си, доволна да наблюдава, да слуша и да попива атмосферата. Преди няколко минути Марша и Ашли тръгнаха нанякъде, несъмнено да побъбрят с поредната групичка момчета. София обаче не изпитваше необходимост да се присъедини към някоя от сформиралите се групички. Открай време предпочиташе да се усамотява и за разлика от повечето момичета не приемаше на живот и смърт правилата на колежанската солидарност. Създаде добри приятелства, но бе готова да продължи напред. Мисълта за реалността я плашеше донякъде, но се вълнуваше, че ще заживее самостоятелно. Смътно си представяше мансарда в някой град с кафенета и закусвални в съседство, ала всъщност би предпочела дори мизерен апартамент край шосето в Омаха, Небраска пред настоящето. Пансионът й бе дошъл до гуша — не само защото „Чи Омега“ и „Сигма Чи“ пак бяха сформирали обща фракция. От три години наблюдаваше безкрайните мелодрами, от които е изтъкан съвместният живот на трийсет и четири момичета. Стремеше се да стои настрани, но вече усещаше завръзката на тазгодишната версия. Новата реколта първокурснички обсъждаха надълго и нашироко кой какво мисли за тях и как най-бързо да се домогнат до по-високите стъпала на социалната йерархия.