Привлече не беше най-подходящата дума. Беше… Беше огромен блок от черен метал, широк петдесет-шестдесет метра и с височина на двуетажна къща. Беше абсолютно гладък и върху него имаше нещо, което непрекъснато се мъчеше да се измъкне от погледа им, колкото и абсурдно да звучеше това.
— Мили боже! — прошепна Сьоренсен. — Какво е това?
Не беше нужно Черити да се обръща към него, за да разбере какво има предвид. Той също беше открил черния блок и предметът върху него.
Това, което виждаха, беше пленително и същевременно плашещо. Беше пръстен, огромен кръг с диаметър тридесет-четиридесет метра от проблясващ като сребро метал — може би и кристал — изправен подобно на поставена на ръба си монета върху могъщия метален блок. Не се движеше, а изглеждаше също толкова мъртъв, както и всичко друго в този кораб, и въпреки това… нещо го обгръщаше. Нещо, подобно на мантия, невидимо, безплътно и въпреки това набиващо се в очи, което непрестанно се изплъзваше от погледите им винаги когато си мислеха, че могат най-сетне съвсем точно да го различат; сякаш две наслагващи се една върху друга картини, от които нито едната не можеше да бъде ясно идентифицирана.
Сьоренсен направи крачка по посока на огромния блок, но Черити го задържа.
— Не — заяви тя.
— Защо не? — Гласът на Сьоренсен не звучеше вече така непокорно, както досега. Той също го усеща, помисли си Черити. Не беше само неприятното чувство, което предизвикваше у нея въпросната гледка.
— Това нещо не ми харесва — отвърна тя. — Аз… не съм наясно защо, професоре, но съм почти уверена, че би било по-добре да не се приближаваме прекалено много.
Странно, но този път Сьоренсен не се противопостави. Затова пък отново се обади гласът на Майк:
— Имаме още тридесет секунди, приятели. Последно повикване за пасажерите на полет Нула Едно на Трансгалактичните космически линии за отлитане към дома.
Черити прекара нервно език по долната си устна. Странно, колкото и да я тревожеше видът на този огромен изправен пръстен, същевременно не й се искаше да откъсва поглед от него. Нещо се излъчваше от там, някаква аура, която докосваше част от душата й и я превръщаше в буца лед. Сякаш я беше облъхнало диханието на злото.
С мъка се откъсна от злокобно-омайната гледка и се извърна.
— Да тръгваме, професоре — подкани го тя. — Чакат ни.
Беше поспала малко, защото след седемнадесет минутната разходка в оня чужд свят се чувстваше така изморена, като че ли имаше продължителен маратон зад гърба си, но беше прекалено развълнувана, за да може чисто и просто да си легне и да заспи, сякаш нищо не се е случило.
Сега отново седеше на мястото на пилота в „КОНКЪРЪР“ и се взираше в кадифената чернота на Космоса. Чуждият кораб отдавна беше изчезнал от погледите им, не беше вече дори и светеща точка сред многото други по пътя си към Земята. Ако летеше към Земята. Не беше уверена в това след всичко, което бяха видели.
На борда на совалката беше съвсем тихо. Не се усещаше нищо от възбудата, която беше очаквала, напротив. Всички бяха много спокойни, почти никой не беше произнесъл и дума, дори Сьоренсен се задоволяваше само с по няколко фрази на всеки половин час, когато се обаждаше станцията от Земята и той трябваше да даде отговор на въпрос, пътувал тридесет минути към тях със скоростта на светилната. За пръв път, откакто беше започнала да прекарва най-интересните часове от живота си в Космоса, тя възприемаше различията във времето с чувство на облекчение.
Черити се чувстваше… замаяна. Всичко беше много по-различно, отколкото си го беше представяла. Никакви непознати живи същества, никаква междугалактическа хипертехнология, само пустота и груби ръбати стоманени блокове и… онова нещо, оня огромен, проблясващ пръстен, за който продължаваше да не знае какво представлява и който дори и сега, само в спомена й, продължаваше да й внушава панически ужас.
„Какво беше това? — размишляваше тя. — Чисто и просто ксенофобия? Нищо друго, освен вродения естествен страх от всичко чуждо, непознато? Или нещо повече?“
Тя въздъхна, погледна към контролното табло и установи, че всичко е наред и че компютрите на „КОНКЪРЪР“ както обикновено поддържаха курса прецизно и надеждно.
— Комендантът освобождава мястото на пилота — съобщи тя и стана. — Белинджър, ще приемете ли за момент?
— Разбира се.
Тя пренебрегна едно от железните уставни правила, като не изчака приличащият на хун немец да заеме седалката на пилота, а веднага се извърна с гръб и излезе от пилотската кабина. Тихо, за да не събуди Ландърс и Найлс, които спяха своя напълно заслужен сън, Черити мина през приличащото на тръба помещение на екипажа и се спусна надолу към лабораторията — един скок от пет метра височина, който поради безтегловността на борда на совалката се превърна в почти незабележим подскок.