Сьоренсен седеше приведен над един микроскоп на масата и дори не вдигна поглед при нейното влизане. Черити се засмя на себе си. Сега, когато се беше освободила от напрежението, тя си призна, че се е държала несправедливо с него: той не беше нито толкова наивен, както беше подозирала, нито пък идиот, както открито се беше отнасяла към него. Тя беше войник, той — изследовател, а това беше съществено различие. В действителност той беше съвсем приятен човек. Но, разбира се, тя никога нямаше да го признае пред него.
Той вдигна очи, когато тя се приближи на две крачки от масата, и за момент й се наложи да потисне смеха си, защото й хрумна абсурдната мисъл, че вижда дясното око на Сьоренсен кръгло и плоско заради петте или шестте часа, които вече прекарваше приведен над микроскопа. Запита се защо не използва монитора, за да разгледа по-точно находките си.
— Капитан Леърд. — Гласът на Сьоренсен прозвуча общо взето дружелюбно. — Всичко е наред, нали?
Черити кимна.
— Малката държи курса — отвърна тя. — Не се безпокойте. След деветнадесет дни ще си бъдете отново у дома. — После посочи с усмивка към микроскопа. — Огледахте ли вече Нобеловата награда?
Сьоренсен реагира не така, както беше очаквала: не беше ядосан, нито пък развеселен. Когато го погледна по-внимателно, й се стори, че съзира по лицето му нещо като разочарование. Или пък беше тревога?
— Какво ви измъчва, професоре? — попита тя. — Може би нещо, което би трябвало да зная?
Сьоренсен поклати бързо глава в знак на отрицание.
— Не — отвърна той веднага. — Само… — поколеба се, погледна микроскопа пред себе си, сякаш очакваше помощ от него, и дълбоко въздъхна. — Не зная — произнесе той най-сетне. — Всичко е… съвсем различно, отколкото си го бях представял.
— И аз се чувствам така — призна Черити. Седна до Сьоренсен на масата и кръстоса крак върху крак. Не го погледна, когато продължи да говори. — Питам се дали си е струвало.
— Дали си е струвало? — Гласът на Сьоренсен показваше ясно, че той сериозно се съмнява дали е запазила разсъдъка си. — Какво искате да кажете с това?
Черити направи широк жест с ръката си.
— Ние рискувахме тази совалка, живота на всички ни и няколкостотин милиона долара, нали? И всичко това, за да полетим десет минути из един празен космически кораб и да направим няколко снимки.
— Вие сте варварин, капитане! — заяви Сьоренсен.
Черити се засмя.
— Вярно е. Затова и ме избраха да ръководя тази експедиция. Но съвсем сериозно, професоре, струваше ли си наистина?
— Несъмнено — отговори Сьоренсен. — Би си струвало дори и за една минута. Даже и за една секунда.
— За вас — възрази Черити. — Но за човечеството?
Сьоренсен въздъхна. После се усмихна.
— Сигурно. Може би е съществувала и скритата мисъл, че ще срещнем извънземни. Никой не го каза, естествено, ние се надявахме да ги видим. Може би… дори и да установим контакт с тях. Дойдохме тук не заради тези десет минути, капитане, а заради шанса.
— Но го нямахме. Никакви извънземни — каза Черити, кимвайки с глава. И добави с примирителна усмивка: — Но пък и никакви човекоядци, нали!
Сьоренсен остана сериозен.
— Може би… е прекалено рано, за да се каже нещо определено. Но аз… — Отново млъкна, после внезапно се протегна настрани и извади от почти двадесет сантиметровата купчина фотоси на масата някаква лъскава фотография. Докато Черити беше спала, той беше изготвил стотици копия от снимките, които бяха правили. Сега подаде фотографията на Черити. — Разгледайте това тук.
Черити се подчини. В първия момент остана изненадана: снимката показваше огромния двигател на ракетата, който бяха открили, но десетократно по-контрастен и детайлиран, отколкото тя си го спомняше. Е, в края на краищата, ненапразно имаха на борда си най-добрите камери и най-чувствителните филми, които изобщо съществуваха.
Известно време разглежда снимката с любопитство, после погледна Сьоренсен и сви рамене:
— Е, и? Съвсем нормален ракетен двигател.
— Именно. — На Черити й се стори, че гласът на Сьоренсен е някак отчаян… — Точно в това е въпросът.