Натисна някакъв бутон и картината се смени.
Черити го разпозна веднага, но всичко у нея се противеше да го приеме.
Беше нещо като пръст на ръка, но не пръст от човешка ръка, а лапа, дълга петнадесет сантиметра с две огромни, сякаш обезобразени стави. Състоеше се от черен, вече чуплив хитин.
Беше крайникът на едно огромно насекомо.
Защо този крайник я изплаши толкова много? Дори не беше сигурна, че става дума точно за такова нещо. Защото Сьоренсен, естествено, не беше се осмелил да го освободи още на борда на совалката от наслоения космически прах, както и не се беше решил да направи каквито и да било други изследвания, така че те разполагаха единствено с не особено ясното ултразвуково изображение, никакви рентгенови снимки, никакви други облъчвания, нищо, което би могло по някакъв начин да увреди тяхната находка.
И въпреки това безпокойството беше останало. Образът на увеличената до гигантски размери лапа преследваше Черити и в съня й. Тя се питаше защо тази картина не я оставя на мира, защо я преследва с такъв ужас. Съществото, на което е принадлежал този крайник, беше мъртво от повече от петнадесет хиляди години, но дори и това да са били насекоми, какво лошо имаше? Какво беше очаквала? Мънички зелени човечета или галактически великани с огромни глави и светещи пръсти? Смешно.
Това беше едната страна на нещата, логическата.
За съжаление имаше и друга, и тя беше причината Черити да не може да заспи спокойно по време на осемнадесет дневния полет към дома. Не беше само този крайник, който бяха намерили: при напълно понятната параноя тя трябваше да признае, че има десетки убедителни и вероятно хиляди възможни обяснения за тази находка. Но нещо… я беше докоснало, докато беше във вътрешността на кораба. И я беше променило. Погледът. В сънищата си тя го виждаше отново и отново, понякога пръстенът циклоп не беше празен, а изпълнен с безименни, ужасни неща и няколко пъти от него изпълзяваха странни насекоми, поемаха към нея и…
Тук тя винаги се събуждаше, сякаш режисьорът на този съвсем частен филм на ужасите, вътре в нея, е стигнал до заключението, че това е достатъчно. Не разговаряше с никого за сънищата си, нито дори с Майк. Веднъж си помисли дали да не сподели с Белинджър — защо иначе им беше психолог на борда? — но представата за хилядите други уши, които щяха да бъдат свидетели на този разговор, я накара да се откаже от идеята си. На „КОНКЪРЪР“ нямаше никъде място, където да могат да разговарят несмущавани. След като бяха изпълнили мисията си, микрофоните и предавателите уж бяха изключени, но Черити си имаше своите съмнения в това отношение.
Що се отнася до техническата страна на обратния полет, всичко протичаше толкова безупречно, колкото изобщо беше възможно. След осемнадесет денонощия и половина — добрата стара Земя беше така добра да се появи насреща им — „КОНКЪРЪР“ се появи в атмосферата и с точност до минута се приземи в обширния изолиран участък на базата „Джефърсън Еър“.
Беше предполагала, че ще преживее някои неприятни моменти, но това, което се случи при завръщането й, надмина и най-лошите й опасения. Отделиха я от другите и я подложиха на изследвания, а после започнаха разпитите, от които се измъчваше повече, отколкото би искала да признае: не бе пропуснат нито миг от пребиваването й на борда на кораба, за който да не беше питана, никакъв видеокадър, който да не трябваше да обяснява, нито една от собствените й думи, или пък дори казана ей-така забележка, прослушвана сега от записите, която да не трябва да коментира, отново и отново, и отново, докато сама вече не знаеше какво е казала и защо. Най-накрая имаше усещането, че е извършила престъпление.
Когато приключиха и — най-сетне! — я освободиха, започна втората част от ходенето по мъките: междузвездният кораб беше минал с голяма скорост на няколкостотин километра разстояние от Земята и сега се приближаваше към Слънцето, а тя и петимата останали бяха единствените източници на информация.
Беше ад.
След три дена започна да мечтае за стаята за разпити в главната квартира на НАСА в Хюстън, а след още три — започна сериозно да мисли как да стреля срещу всеки журналист, приближил се на по-малко от пет метра до нея. Беше почти невъзможно да включи телевизора или да отвори вестник, без да съзре снимката си.
Минаха три седмици, когато се случи нещо, което изведнъж отклони вниманието на обществеността от капитан Черити Лерд и останалите членове на екипажа на „КОНКЪРЪР“.