Корабът се върна.
И този път се приземи.
Глава 3
Настоящето
12 декември 1998 година
Появиха се не смелчаци спасители, а един лъч от кървавочервена светлина, който раздра тъмнината над Черити и прониза паяка чудовище. За част от секундата животното се превърна в димяща купчина шлака, но лазерната светкавица не угасна, а продължи в зиг-заг пътя си, остави огнена следа по бетонния под и прониза второ чудовище. Почти в същия миг проблеснаха втори и трети лазерен лъч, а първият угасна, трептейки. „Пет секунди непрекъсната стрелба — помисли си безразлично Черити. — Пълнителят навярно е изпразнен докрай.“ Едва тогава почна постепенно да осъзнава, че беше спасена, поне за момента.
Някой се приведе над нея. Едно лице, което се виждаше само като силует зад матовото стъкло на шлема, насочи погледа си към нея, устните формулираха безгласно някакъв въпрос, докато другите двама продължаваха да стрелят. Боже господи, колко ли чудовища имаше тук?
Мъжът, приведен над нея, остави оръжието си на пода, бързо я прихвана под мишниците и я затегли със себе си, докато се придвижваше гърбом към вратата, през която бяха дошли той и останалите. Черити можа да хвърли още един бърз поглед към залата и това, което видя, накара сърцето й да подскочи: черният мрак беше отстъпил мястото си на трепкаща червена светлина от безброй малки пожари и тази адска светлина разкри пред нея апокалиптична картина. Сякаш целият под на залата беше оживял: кафяв, неспокоен килим от стотици паяци, между които се движеха някакви други, обвити в черупки, твари, състоящи се като че ли само от зъби и бодли. Двамата войници горяха с лазерните си оръжия десетки от атакуващите животни, но нямаше никакъв смисъл. Тяхното надмощие беше прекалено голямо, за да могат да ги задържат дори и с десетократно повече оръжие.
Двамата войници се оттеглиха в малкото помещение, в което се намираха Черити и нейният спасител. Юмрукът на единия забарабани по някакво табло и вратата почна да се затваря. Но това ставаше мъчително бавно и животните, сякаш разбрали, че толкова сигурната им плячка заплашва да се измъкне в последния момент, удвоиха усилията си. Въпреки убийствения лазерен огън един от огромните паяци все пак успя да се промъкне през вратата, преди тя да се затвори окончателно.
Черити изкрещя от ужас, когато видя как единият от войниците сваля оръжието си и го насочва към отвратителното чудовище. Ако тоя идиот включи гама-лазера в това малко помещение, тогава щеше да изгори не само паякът, а щяха да се опекат и останалите четирима!
Но в последния момент мъжът разбра какво щеше да направи. Възможно беше и викът на Черити да го беше предупредил. Вместо да стреля, той обърна оръжието в ръцете си и уби животното с приклада. Изправи се, дишайки тежко, и се обърна към Черити. Зад защитното стъкло на шлема му се очерта разкривена усмивка.
— Благодаря. Аз… нямаше да се справя…
Той хвърли оръжието на земята, посегна към шията си и с рязко движение освободи шлема от сребристия защитен костюм. Показа се едно съвсем младо и в момента — много уморено лице: тъмни очи, в които се таеше неясен ужас: тесни, обезкръвени от стискане, устни и бузи, отслабнали, сиви и болезнени. Нямаше повече от двадесет и пет години, но лицето му приличаше на човек, над когото поне сто години са упражнявали терор. Откакто беше започнал целият този кошмар, тя беше срещала само такива лица.
— Добре ли сте? — попита той. Без изобщо да изчака някакъв отговор, приклекна до нея и започна да разкъсва паяжините, които оплитаха Черити. Въпреки че действаше много внимателно, Черити сви устни от болка. Нишките не само горяха кожата като с киселина, но и лепнеха упорито и на места по тях оставаше кръв и парченца кожа, когато той се мъчеше да ги разреже. Когато войникът приключи, очите й бяха пълни със сълзи. Чувстваше се, сякаш някой се беше мъчил да я одере жива.
— Така — каза младият войник. — Засега това е достатъчно. Останалото ще ви го смъкне докторът. Долу в бункера. Добре ли сте? — попита той още веднъж.
Черити кимна, изправи се предпазливо в седнало положение и попипа лицето си, стиснала зъби от болка. По пръстите й лепнеше кръв, когато отдръпна ръката си.
— Превъзходно — отвърна тя. — Кой сте вие? Главният инквизитор на станцията?
Спасителят й се засмя тихо.
— Комитетът по посрещането — каза той. — Поне неофициалният. Другият… — той посочи с палец зад гърба си, — с него вече се запознахте — войникът въздъхна, изправи се рязко и внезапно стана пак сериозен. — Аз съм лейтенант Стоун. Капитан Леърд, както предполагам?