— Очаквате ли и други гости? — осведоми се Черити със стиснати зъби. Пренебрегна протегнатата за помощ ръка на Стоун, изправи се на крака и застана така, олюлявайки се.
Стоун кимна много сериозно.
— Няколко души — отговори той. — Но се боя, че вече няма да дойдат. Истинско чудо е, че вие сте успели. — Вдигна бързо ръка, когато тя се опита да каже нещо. — По-добре е да изчезваме оттук. Не е вече така сигурно. А и вие трябва да бъдете прегледана от лекар.
Черити се питаше напразно какво беше имал предвид с тези думи: вратата, през която бяха минали, беше дебела половин метър и сигурно би издържала и на тактическа ядрена глава. Но не се осмели да противоречи, а и последната му забележка беше напълно основателна: ако някога беше мечтала да иде на лекар, трябваше да го направи точно сега. Дори и само за да махне от тялото й отвратителното лепкаво нещо.
Тя кимна изтощено.
Стоун остави ножа си, помогна й да се доизправи и я поведе към асансьора.
Пътят надолу й се стори по-дълъг от всякога. Кабината се движеше с тласъци и бавно. От контролното управление на асансьора, което го спускаше обикновено за по-малко от тридесет секунди на половин миля надолу в земята, не бе останало нищо, имаше само тласъци и люлеене. По едно време осветлението примига и неведнъж имаха усещането, че изобщо не мърдат от мястото си. А загрижените погледи, които си разменяха Стоун и колегите му, й показаха, че е повече от усещане. Но тя се въздържа от каквито и да било въпроси. Щеше да научи достатъчно рано какво е състоянието на станцията. А всъщност и изобщо не искаше да го разбира съвсем точно. Възможностите й да приема лоши новини се бяха поизчерпали за последните две седмици.
Въпреки това спускането надолу беше като пътешествие в друго, отдавна забравено време, отскачане до една друга епоха, която беше отминала безвъзвратно и вероятно никога вече нямаше да се върне. Облегна се изтощено на стената, погледна към матовожълтата неонова лампа на тавана и се усмихна. Стоун я изгледа изненадано.
— Не се бойте, лейтенант — заяви Черити. — Не съм полудяла. Просто в момента си помислих с колко малко почва да се задоволява човек при един такъв свършек на света.
Погледът на младия лейтенант стана още по-въпросителен и Черити добави, кимвайки по посока на лампата:
— Човек се чувства блажено, като види електрическата лампа, която все още що-годе работи.
Стоун я погледна пак със същото недоумение, но после и той се усмихна:
— В по-долните етажи функционира почти всичко. Поне що се отнася до техническата страна.
Черити реши да не обръща внимание и на тази забележка и посочи въпросително към лазерните пистолети на тримата войници.
— А тези неща?
— Специална изработка — отвърна Стоун. — Над нас имаше една миля гранит, когато стана големият взрив. — В погледа му се появи любопитство, което не се хареса особено на Черити. — Беше ли много зле, имам предвид горе?
— Търпеше се — отвърна кратко Черити. — Пътувала съм и по-приятно, ако това имате предвид.
Внезапният обрат в настроението й може и да беше направил впечатление на Стоун, но той не му обърна внимание.
— Откъде идвате? — попита той. — Искам да кажа — сега.
За момент Черити сериозно се замисли дали да не му обърне с няколко недвусмислени фрази внимание върху факта, че е не само с около десетина години по-възрастна от него, но е и капитан от Космическата служба на САЩ, докато той е само обикновен лейтенант. Но това й се стори страшно смешно. Космическите кораби от Морон бяха унищожили с бомбите си не само техните военни бази, но и бяха превърнали неща като офицерски нашивки и различия в чиновете в проблеми без всякакво значение.
— Ню Йорк — отвърна тя. — Пътувах цяла седмица. А сега ви моля да не ме питате как съм успяла. Защото и самата аз не зная.
Стоун понечи да отговори нещо, но в този момент бяха стигнали до целта на пътуването си в подземния свят: асансьорът спря с необичайно груб тласък и вратите се разтвориха. Стоун вдигна лазерния пистолет от пода на кабината, небрежно го закачи през рамо и я покани с жест да излезе.
Черити се огледа изненадано, когато напусна асансьора. Изписаното число 27 на отсрещната стена ясно показваше, че не се намираха на командния етаж, а значително по-долу, в най-ниския етаж на бункерното съоръжение.
— Заповед на коменданта — каза Стоун, който вярно изтълкува въпросителния й поглед. — Още преди седмица преместихме долу седалищата на екипажите. В момента е малко тясно.