Тя гледаше объркано през прозореца и виждаше как покривите на Ню Йорк пропадат в дълбочината под нея. Това, което пилотът правеше в момента, беше, първо, противоуставно и, второ, нищо друго освен алармен старт.
Майк седна до нея и тя забеляза едва сега, че не бяха сами: младият лейтенант, който ги беше повикал, беше седнал на скамейката срещу нея. Лицето му не беше вече така напрегнато.
— Корабът? — попита тя.
Лейтенантът се сепна и после кимна.
— Откъде знаете?
Черити се усмихна:
— Може би е женска интуиция, а може би — добави тя след едва забележима пауза, — просто случайно попадение. Не би трябвало да признавате веднага всичко, щом някой чисто случайно е отгатнал истината, лейтенант.
— Какво правиш? — прошепна Майк. — Нужно ли е така да притесняваш бедното момче?
— Да — отвърна Черити толкова високо, че съседът им с положителност да я чуе. — В края на краищата, той ми провали отпуската.
— Заповедта дойде от най-високо място — отвърна смутено лейтенантът.
— А къде отиваме сега? — попита Черити.
— В Пентагона — отговори лейтенантът. И после добави: — Но повече не бива нищо да ви казвам, капитане, а и не бих могъл, дори да исках.
Черити скри усмивката си. Разбра, че Майк беше прав: тя притесняваше бедното момче, което нямаше никаква вина. Бяха му възложили само неблагодарната задача да доведе нея и Майк. А какво правеха останалите членове на техния екипаж?
В отговор лейтенантът само сви рамене:
— Моята заповед е да доведа вас и лейтенант Уолторп. Но мисля, че това се отнася и за целия екипаж.
Черити не беше особено изненадана. Не би имало особен смисъл да върнат само нея и Майк, нямаше нищо, което да бяха преживели само тя или само той, без останалите.
Облегна се назад в седалката, притвори очи и проспа останалата част от полета. Събуди се едва когато хеликоптерът кацна на покрива на Пентагона, където ги посрещна цяло отделение въоръжени, но мълчаливи войници. Нейните документи и тези на Майк бяха щателно проверени, едва тогава им позволиха да се наблъскат заедно с постовите в един малък асансьор и да влязат в самата светая светих.
Пътуването надолу трая много дълго: или асансьорът беше значително по-бавен, отколкото бяха сметнали, или пък се спускаха доста под земята.
Кабината спря след цяла вечност и Черити въздъхна облекчено.
Огледа се с неприкрито любопитство, докато тя и Майк следваха войниците по едва-едва осветените коридори. Не че имаше кой знае какво за разглеждане, стените бяха голи и без прозорци, боядисани с бледи пастелни цветове. Бетон без каквито и да било надписи, само цифри по вратите, а наоколо се чуваше само бръмченето на климатичната инсталация.
Тя бързо прехвърли в ума си още веднъж всичко, което знаеше за космическия кораб. Не беше много, но това се дължеше по-скоро на факта, че никой не знаеше особено много за този огромен галактически диск, дори не и научният екип, който от две седмици правеше единствено това: да го изследва милиметър по милиметър. Напоследък тя изпитваше силна неприязън към тази тема. От друга страна пък, беше изобщо невъзможно да не чуеш нищо за кораба. От седмици в масмедиите съществуваше само тази една тема.
След една, сякаш безконечна, одисея през километричните празни коридори достигнаха целта си: една малко по-широка, невзрачна врата, през която водачите им спряха и им направиха безмълвно знак да влязат.
Не беше кой знае колко изненадана да види отново целия екипаж на „КОНКЪРЪР“ с изключение на Белинджър. Дори Сьоренсен бе тук. Не се изненада и когато видя рязко очертаното лице на коменданта Бекър, което впрочем не предвещаваше нищо добро: появеше ли се някъде Бекър, имаше неприятности.
Това, което не беше очаквала обаче, беше присъствието на стройния, не много висок мъж в горния край на масата. Не беше го срещала никога преди това. Естествено, всеки познаваше лицето на президента на Съединените Американски Щати.
— Когато се овладеете отново, капитан Леърд — каза полутихо Бекър, — затворете вратата, моля, и седнете.
Черити се сепна, едва сега забеляза, че наистина е застинала на едно място и се е втренчила в президента, и припряно затвори вратата след себе си. Искаше да отдаде чест, но Бекер махна само с ръка и посочи един от малкото незаети столове. Черити седна. Сърцето й заби бързо.
— Какво се е случило? — попита тя рязко.
Президентът бегло се усмихна, докато Бекър я изгледа неодобрително, но не отговори, а демонстративно погледна часовника си. Черити забеляза, че е останал само един незает стол. Явно съставът още не беше попълнен.