Огледа се, поздрави Найлс, Ландърс и Сьоренсен с кимване и установи с нарастващо безпокойство с колко високи чинове бе пълна тази малка заседателна зала: с изключение на някогашния екипаж на „КОНКЪРЪР“, тук нямаше никой друг, който да не носи на раменете си поне две звезди. Най-малко! Какво, по дяволите, се беше случило?
Погледна въпросително към Сьоренсен, отговорът беше обаче само свиване на рамене. Професорът знаеше толкова малко, колкото и тя. Изглеждаше много сериозен. Пушеше и пръстите му почти смазваха цигарата, а той сякаш изобщо не го забелязваше.
Търпението й бе подложено на сурово изпитание. После разбра с изненада, че са чакали не повече от пет минути мъжа, за когото беше запазен последният стол, но те се превърнаха в цяла вечност. И когато той влезе, Черити не беше единствената, която се сепна изненадано и се втренчи в него.
Мъжът беше сивокос, възрастта му трудно можеше да се прецени. Лицето му беше непроницаемо, ръцете — фини като на хирург и не се връзваха с външния му вид. Носеше униформа като Бекър и останалите в залата, а на раменете му гордо проблясваха цели четири звезди, но имаше още нещо, което го отличаваше от Бекър и останалите: униформата му беше светлокафява и както на фуражката, така и на яката на сакото сияеха малките, кървавочервени звезди на Руската армия.
Бекър се изправи, когато руснакът влезе. Усмихваше се, но погледът, който същевременно отправи към другите, криеше определено предупреждение. Той мълчаливо пристъпи към госта, придружи го до стола му и след това бързо се завърна на мястото си.
— Господа — започна той, — мадам… — Това се отнасяше само за Черити, защото тя беше единствената жена в залата. — Не е нужно специално да ви предупреждавам, че този разговор и всичко, което може би ще узнаете впоследствие, е строго секретно. — „Не си позволи да губи никакво време с поздрави — помисли си учудено Черити. — Какво, за бога, се е случило?“ — И за да предотвратя всякакви предположения — продължи Бекър, — искам да кажа следното: генерал Демизов е тук по изричното желание на президента на САЩ, както като наблюдател, така и като представител на своето правителство. Така че ви моля да си спестите всякакви излишни въпроси — направи добре премерена пауза, кимна още веднъж към Демизов и продължи: — Повечето от вас сигурно подозират за какво се касае, най-вече защото всеки тук познава капитан Леърд и нейния екипаж.
— Космическият кораб — произнесе Майк ненужно. — Какво се е случило?
Бекър му отправи осъдителен поглед, но отговори.
— Не знаем. Все още. Тук сме, за да разберем. — Отправи поглед в празното пространство край Майк и шумно въздъхна. Изведнъж доби вид на много стар човек. И много уморен.
Бекер не каза нищо повече, както всички очакваха, а седна отново на мястото си и вдигна лявата ръка.
— Филмът, моля.
Някаква невидима ръка в края на също така невидимата микрофонна връзка превъртя няколко ключа и след секунда в залата се спусна плътен мрак. Черити неволно протегна ръка към дланта на Майк и изведнъж изпита силна радост, че той е наблизо. Боеше се.
Когато след половин секунда огромната видеостена зад Бекър просветна, тя не показа нищо, което да обоснове този страх. Видя се само един образ, който може би беше необичаен, но от няколко седмици обикаляше всички телевизионни екрани по света: корабът, сребристо-сива стоманена шапка, цялата в драскотини, сякаш нахлупена върху Северния полюс. Снегът, разтопен от огнените пламъци при приземяването, отдавна беше замръзнал отново и се беше превърнал в гладка повърхност на ледено езеро, върху което се намираха палатките и бунгалата на различните изследователски екипи. Ято огромни товарни хеликоптери кръжеше над стоманения колос, но те приличаха на малки водни кончета от метал, джуджета в сравнение с безжизнения гигант, който беше паднал върху Северния полюс от дълбините на Космоса.
Без да иска. Черити отново изпита почти неприятна възбуда, когато видя космическия кораб. Гледката сама по себе си беше абсурдна: през последните три седмици безброй американски, руски, английски, френски, немски и най-различни други научноизследователски групи бяха изследвали стоманения диск и всички бяха достигнали до заключение, което малко беше потиснало еуфорията, в която появата на кораба заплашваше да тласне света: корабът не беше чудо на техниката. Беше примитивен, голяма част от елементите му бяха много по-просто конструирани и построени, в сравнение със съпоставими земни съоръжения и се беше приземил по начин, който изглеждаше направо ужасяващ: беше се сблъскал със земната атмосфера като ниско подхвърлен камък. След като при обиколката си на Слънцето беше изразходил голяма част от скоростта си, въздушната обвивка на Земята го беше подметнала седем-осем или девет пъти и той най-сетне беше потънал надолу. Огромните ракетни двигатели във вътрешността му не бяха се включили нито за миг. Беше преминал с леко шумолене през атмосферната обвивка на земята, подобно на фантастично голям диск за фризби, а долната му страна се беше превърнала в нажежени до бяло метални отпадъци.