Тя продължи да бяга.
Никой не я нападна, но тези няколко крачки бяха най-дългите в живота й. Някъде над нея, по небето, се носеше нещо черно и въпреки проливния дъжд беше душно и горещо. Кожата й пламтеше, а във въздуха се носеше горчив и толкова необичаен мирис, че направо й прилошаваше.
Изтощена до краен предел, тя достигна входа, подпря се на мократа стомана и се огледа внимателно. Все още нямаше признаци някой да я напада, но нощта беше пълна с движение и безпокойство. Сякаш самият мрак беше оживял със страхотиите си. Нещо пробягваше, пъплеше, лазеше; с плющенето на дъжда се смесваха странно отекващи звуци. Влага проблясваше върху черна хитинова обвивка, влажно проблясваха разноцветни очи на насекоми. А прожекторът, чийто лъч падаше досами нея, върху разкаляната земя, не потрепваше. Черити събра цялата си смелост, обърна се със светкавична бързина и със скок се стрелна през тесния отвор на входа.
Това движение й спаси живота.
Едно чудовище с много крайници и огромни зъби се хвърли към вратата, изсвистя ядосано и почна да се плъзга по странно бавен начин надолу по огледално гладката стоманена повърхност. Прозвуча и второ, още по-рязко свистене, когато съществото докосна земята и се завъртя върху пружиниращите си крака — вече съвсем не така бавно.
Но колкото и да беше бързо, Черити го изпревари. Сви се, вдигна пистолета и натисна спусъка. Оръжието издаде кратък плющящ звук, придружен от късо огнено езиче, и на метър и половина от Черити нещо се пръсна на всички страни, като неприятно напомни за огромен паяк.
Черити потисна отвращението, което предизвика тази гледка у нея, скочи на крака и се завъртя леко, държейки оръжието си готово за стрелба.
Но нямаше нищо, по което да стреля, или ако имаше, тя не го виждаше. Огромната зала беше толкова тъмна, че дори дулото на пистолета й сякаш потъна в нечия черна мека длан. Тя замря за миг, напълно неподвижна, затвори очи и се ослуша.
Долавяше шумове, много и доста обезпокоителни, но не такива, които да може да идентифицира: шумолене, влачене, търкане и дърпане, тихо съскане като от чужди зли гласове…
Черити се опита да се освободи от звуците, които бяха рожба само на пренапрегнатите й нерви, но не успя.
Безкрайно предпазливо, за да не причини някакъв издайнически шум, тя се придвижи назад, приклекна и опипа с лявата ръка земята под себе си. Пръстите й се плъзнаха по твърдия бетон на пода, усетиха нещо меко — за момент си припомни вида на паяка чудовище и отново към гърлото й се надигна погнуса подобно на мека, сладникава вълна, после желание да се противопостави на някакво тяло. Устоя на изкушението да се обърне, а само се наведе още малко настрани и потърси опипом фенерчето, докато пистолетът в ръката й продължаваше да се движи в полукръг, сред тъмнината, и да се насочва към всичко, което можеше да се крие в нея.
Най-сетне усети студения метал на лампата. Остана още малко така, неподвижно. Въпреки че тъмнината я влудяваше, тя изпитваше още по-голям страх от това да насочи светлинния лъч наоколо и да провери какво се крие зад тази черна стена. От друга страна, никакъв ужас не би могъл да бъде по-голям от тоя, който рисуваше собственото й подсъзнание.
„Стегни се, истерична коза такава! — смъмри се тя ядосано. — Да си отдавна мъртва, ако тук имаше нещо!“ Това, разбира се, не беше вярно. Противниците й идваха от един свят, който не можеше да бъде обяснен с традиционната човешка логика.
Бесният й пулс се успокои малко, намаля и треперенето на ръцете, макар и да не беше престанало напълно. Главата й се пръскаше от мисли, но все пак тя се беше овладяла дотолкова, че можа да се повдигне бавно и да изгаси лампата, преди да я обърне и насочи в посоката, където в тази абсолютна тъмнина предполагаше, че се намира вътрешният изолатор. С решително движение включи фенерчето.
Секунда по-късно си пожела никога да не го беше правила.
Беше се лъгала. Възможно беше да има толкова ужасни неща, които никое въображение да не може да създаде.
Беше кошмар. Слабият треперлив лъч на джобното фенерче разкъсваше само части от мрака, но и малкото, което съзираше, я караше да потръпва от уплаха. На мястото на клинично чистото допреди три месеца шлюзово помещение на бункера сега се простираше нещо, което би могло да съперничи на кулисите на някой филм на ужасите. Само че беше реалност, една потресаваща реалност.
Черити потисна нежеланието си, пристъпи предпазливо напред, но не и преди да се убеди къде точно ще стъпи, и се постара да запамети с подробности страхотната картина. Сива слуз покриваше пода и стените. Непознати безформени втвърдявания бяха полепнали навсякъде, пулсираха и потреперваха като живи. Тук-там през проблясващата маса пропълзяваха малки, скрити в бронята си, твари, усърдно заети с нещо, което тя не разбираше, а и не искаше да разбере: а напряко през залата беше опънато нещо, което изглеждаше като увеличена до абсурдност паяжина. Тя отново си спомни за чудовищния паяк, които я беше нападнал, и ледена тръпка на ужас пробяга по гърба й. Тази паяжина, прилична на мрежа, беше твърде голяма, за да бъде дело само на едно-единствено от тези същества.