— Вероятно — каза Бекър студено. — Мъртви или най-малкото неспособни да се движат. Виждате и сам. Ни най-малък признак на живот.
Но това не беше всичко, Черити добре го усещаше. Можеше да има десетки логически обяснения защо на сателитната снимка не се вижда никой. И главно това, че след като е спряло електричеството в целия лагер, е спряло, разбира се, и отоплението. А на Северния полюс беше адски студено. При температура минус петдесет градуса едва ли някой би имал особено желание за разходки.
— Защо не използвате парашутен десант? — попита същият глас, който току-що се беше разтревожил за научните екипи.
Бекър се засмя тихо. Смехът му прозвуча не особено ласкаво.
— Полето е с форма на полукълбо, генерал Уоткинс — отвърна той. — За съжаление нямаме самолети, които да летят на петдесет мили височина.
— Някакви признаци на живот от самия кораб? — попита Сьоренсен. — Някакви радиосигнали, излъчвания?
Бекър поклати отрицателно глава.
— Не — отговори той. — Но има нещо друго. Свикахме това съвещание не само заради този… феномен.
— А заради? — попита Сьоренсен.
Този път Бекър не отговори веднага. На Черити й беше трудно да различи сенките на останалите пред ярко осветената стена, но й се стори, че Бекър размени бърз въпросителен поглед с президента, преди да продължи да говори.
— Така или иначе ще го научите след няколко часа, професоре, ако не стане някакво чудо. Президентът на САЩ ще обяви извънредно положение. Боя се, че това там… — той посочи към екрана, — е само началото.
— Началото на какво? — попита Сьоренсен. Гласът му трепереше. „Знае отговора, както и всеки друг тук“ — помисли си Черити. Риторичните извъртания на Бекър бяха абсолютно излишни. Но може би той чисто и просто се боеше да го произнесе на глас.
Така че не Бекър отговори на въпроса на Сьоренсен, а човекът до него, президентът на САЩ.
— Началото на война, професоре. Колкото и да съжалявам, няма смисъл да си затваряме очите пред истината. Трябва да сме готови за нападение. Боя се, че то вече е започнало. Отдавна.
Сьоренсен се тресеше.
— Но това е безсмислица! Може да има хиляди безобидни обяснения за този феномен и…
— Има и други неща, професоре — каза Бекър и въпреки че беше произнесъл думите съвсем тихо, беше ги прошепнал, Сьоренсен млъкна внезапно.
— Ето това — продължи Бекър — пристигна преди седем часа чрез сателита — няколко секунди, преди да прекъсне връзката. Погледнете внимателно.
Изображението на екрана се смени. Сега се виждаше вътрешността на кораба. Камерата беше насочена към гигантския метален блок, който Черити и Сьоренсен бяха открили вътре в междупланетния диск. Ярката светлина на прожекторите го правеше не така зловещ и мрачен, виждаше се, че не е черен, а също така приглушено сив, както и останалата част на кораба. Дребните фигурки на хората, които пълзяха в подножието и в основата му, го правеха да изглежда още по-голям. В подплатените отвътре с кожи наметала и качулки мъжете наподобяваха забулени мравки, щъкащи насам-натам върху циклопски жертвеник.
Изображението се смени. Силуетите на хората се размиха и образуваха наново, само леко видоизменени. Бекър остави видеолентата да се движи максимално бавно. За няколко секунди кубическият кошмарен пейзаж отново застина пред тях неподвижно, после наново се разми…
— Гледайте сега внимателно — каза Бекър. — Имаме една-единствена снимка. Веднага след това предаването беше преустановено.
Очертанията на мъжете отново се размиха, но този път се промениха не само те. Погледът на Черити беше прикован с магическа сила върху титанов пръстен, който стоеше царствено върху горната част на блока — и тя видя ясно как и той се промени, сякаш се плъзга настрани и нагоре, сякаш че… е порасъл? Но как беше възможно това? Беше пръстен от компактен титан. Сьоренсен и колегите му го бяха установили съвсем точно! Но когато се появи следващото и последно изображение…
ТОЙ ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ ПРАЗЕН!!!
Изведнъж там нещо взе да се движи и вълнува… Образуваше се нещо безформено и черно.
Черити изкрещя, но викът й се изгуби сред ужасеното тежко дишане на останалите.
Беше чудовище. Животно с десет крака, с черно-кафява хитинова обвивка, което отдалече приличаше на невероятно уголемен бръмбар, но и същевременно съвсем друго, така неописуемо чуждо, че дори само видът му събуждаше болка у Черити.