Въпреки това тя се насили да го разгледа подробно, защото онази част от нея, която не се беше вледенила от ужас и неверие, по странен начин беше омагьосана от тази гледка. Чудовището беше огромно. Ако вземеше за мащаб пръстена, през който то излизаше („Пръстен? Та това беше ИЗХОД — мислеше си тя истерично. — О, господи, това нещо там не беше нищо друго, освен преносител на материя!“), то дължината му сигурно беше към петнадесет метра над застиналите фигури на мъжете от снимката, които все още не го бяха забелязали, и всеки един от крайниците му имаше дебелината на човешко тяло. Силата му, тази ужасяваща сила на насекомо, която дремеше скрита в обвитото с черупка тяло, сигурно щеше да е достатъчна да вдигне във въздуха цял танк и да го направи на пихтия.
Случи се обаче нещо още по-лошо. Това чудовище не беше изпълзяло само през отвора, върху гърба му имаше още нещо.
Отдалеч фигурата наподобяваше човек, но имаше четири ръце и беше определено прекалено голямо, за да бъде наистина нещо хуманоидно. Тялото напомняше примитивна ризница, направена сякаш със същия материал, както и черупката на яхнатото животно, а от лицето се виждаха само очите, които дори и от екрана наблюдаваха с омраза присъстващите. Една от четирипръстите ръце държеше нещо като юзда, свързана с черепа на огромния бръмбар.
В останалите три ръце имаше тънки, матово-сребристи, лъскави пръти. И Черити беше повече от сигурна, че можеше да става дума единствено за оръжие.
След три часа, през които бяха изпили десет чаши кафе и изпушили около двеста цигари, те седяха заедно в кабинета на Бекър, пет етажа над тайната заседателна зала. Броят им беше намалял, бяха говорили още дълго, но Черити едва ли можеше да възстанови всичко, което беше казано. Трудно й беше да подреди мислите си и беше почти невъзможно наистина да разбере това, което се беше случило преди десет часа на Северния полюс и което може би ставаше и сега.
— Знаехте го, нали?
Черити вдигна глава и през пелена от сив цигарен дим погледна в лицето на Сьоренсен.
Бяха отново само помежду си, целият предишен екипаж на „КОНКЪРЪР“ заедно с един много мълчалив млад мъж, който се беше представил като лейтенант Терховън и очевидно щеше да заеме мястото на Белинджър. Бекър беше говорил още много дълго, а после разговорът беше преминал точно така, както си го беше представяла Черити. Някъде към края бе спомената думата ядрени бомби. И така, безумието започваше, и то се наричаше война. Когато групата започна да се разотива, Бекър беше поканил нея и останалите да отидат в кабинета му и да го изчакат. Черити имаше недоброто предчувствие за това, което означаваше тази заповед.
— Как… какво мислите, професоре? — попита тя неволно.
— Горе, в кораба — започна Сьоренсен. Погледна я втренчено. — Когато бяхме за пръв път в кораба, в Космоса, вие… вие го почувствахте. Наблюдавах лицето ви, когато погледнахте блока.
— Защо не изговорите думата? — отвърна Черити — Зло. — Внезапно изпита желание да причини болка някому, защо не и на Сьоренсен? — Става дума за преносител на материя.
— Глупости — Възрази Сьоренсен прекалено припряно. — Такова нещо не е възможно от гледна точка на природно-естествените науки.
— Наричайте го както искате! — избухна Черити. — Видяхте го също така ясно, като и ние.
— Видях една снимка — отвърна Сьоренсен. Явно не разбираше откъде идва внезапната й враждебност, но все пак се защитаваше, което го направи отново малко по-симпатичен на Черити. — Тя може и да заблуждава. Някаква проекция, съзнателна заблуда…
— Руснаците ли, професоре? — Гласът на Найлс преливаше от сарказъм. — Зад всичко това може да се крие и ИРА, кой знае. И така, между другото, са изнамерили силово поле, което да превръща цялата техника в куп метални отпадъци.
— Вие сте игнорант — кипна Сьоренсен. — Можем…
— Достатъчно — Майк удари с длан по масата и за момент наистина настъпи тишина. Сьоренсен сведе смутено глава, а Найлс демонстративно загледа настрани. Майк погледна Черити.
— Какво искаше да каже, Чери?
Гневът на Черити си намери нов обект. Мразеше да я нарича така, най-вече пред други, и той добре го знаеше.
— Откъде да зная — отвърна тя. — Попитай го сам.
Майк сигурно щеше наистина да го направи, но в този момент вратата внезапно се отвори и вътре връхлетя комендант Бекър. Лицето му беше помрачняло още повече, доколкото това изобщо беше възможно. За момент той спря и демонстративно замаха с ръка пред лицето си, за да пропъди облаците цигарен дим, после забърза към прозореца и включи климатичната инсталация на по-големи обороти. В стаята стана значително по-хладно, но димът си остана.