— С космически кораб?
Черити се усмихна.
— Разбира се, че не. Но има надеждни хангари бомбоубежища. А може би след това ще са ни необходими тези три космически кораба.
— Защо?
— Ами например, за да си потърсим нова планета, ако нашата добра стара Земя е пострадала малко.
— Стига, капитане — заяви ядосано Бекър, а погледът му допълни: — Не е нужно той непременно да узнава целия план.
Планът Омега предвиждаше повече, а именно: в най-лошия случай правителството да се изведе в Космоса с помощта на трите кораба, в някоя от станциите на Луната или в орбиталното градче, ако все още съществува такова. Все пак, помисли си иронично Черити, може би момчетата щяха да открият отгоре някое, все още небомбардирано късче земя…
— А… какво ще правя аз? — попита объркано Сьоренсен.
Бекър се усмихна студено.
— Ще оцелеете, професоре. Нямате ли желание за това? — Направи рязко движение с ръка, когато Сьоренсен се накани да възрази. — Заповедта идва лично от президента, Сьоренсен. И лично аз му дадох този съвет. По дяволите, та вие сте един от петте най-добри умове в света, що се отнася до нашия проблем. Нима сериозно си мислите, че ще ви оставим да ви изплюскат извънземните?
Речникът на Бекър не допадна особено на Черити, но тя премълча и само попита:
— Кога?
— Колкото е възможно по-скоро. Ще отлетите още днес обратно и ще откарате „КОНКЪРЪР“, а след това и „ДЕСТРОЙЪР“. „ЕНТЪРПРАЙЗ“ е още на док. Но аз ще ги понапъна малко. След няколко дни ще е готов за полет.
„Ако все още е останало нещо, което да може да отлети“ — помисли си Черити. Но от предпазливост не го произнесе на глас.
Глава 5
Настоящето
12 декември 1998 година
На доктор Таубър му беше нужен поне половин час да отстрани и последния остатък от лепкавата субстанция от косата и кожата й, като при това съвсем не можеше да се каже, че пипа внимателно. Черити го познаваше от години и винаги беше доволна, че познанството им се ограничава само и върху съвсем частни контакти. Таубър беше сивокос мъж към средата на четиридесетте, с груби ръце, които по̀ биха подхождали на ковач, отколкото на лекар. Несъмнено беше много способен, но не се числеше към лекарите, които виждаха своя благороден дълг в това да причиняват колкото се може по-малко неприятни изживявания на пациентите си.
И за Черити не направи изключение само защото е жена: медикаментът, с който премахваше паяжините, пареше не по-малко от тях. Няколко пъти не успя да потисне охкането от болка и когато той най-сетне привърши и с кимване й даде да разбере, че може вече да стане и да се облече, тя си отдъхна с облекчение, и то така, че той неодобрително сбърчи бухналите си вежди.
— Боли, а? — Черити не разбра дали го казва подигравателно или сериозно.
Изкара една измъчена усмивка на лицето си, стана от тапицираната с кожа кушетка и се наведе да вземе дрехите си, но не довърши докрай движението. Черните дънки и блузката й още преди седмица бяха за изхвърляне на боклука.
Таубър посочи с глава към белия параван от другата страна на кушетката.
— Отзад има чиста униформа за вас — каза той. — Не знам дали ще ви стане, а и отличителните знаци май не отговарят на чина ви. Но — усмихна се той — това в момента като че ли няма кой знае какво значение. — Наблюдаваше я зорко, докато тя заобикаляше кушетката, и тръгна подире й. — След като разговаряте с Бекър, искам да ви прегледам още веднъж, капитане. Раната на крака ви никак не ми харесва.
Черити сви устни.
— И на мене — отвърна тя. — Но мисля, че вече почва да заздравява.
Всъщност през изминалите три дни изобщо не беше я усещала. Едва сега, когато Таубър заговори за това, почувства отново леко пулсиране в горната част на дясното бедро. Но беше по-скоро досадно, отколкото наистина болезнено. Бързо, преди Таубър да беше имал възможност да я прегледа по-подробно и може би да й намери още нещо, тя навлече бойната униформа и закопча ципа догоре. Таубър беше прав — беше сигурно три номера по-голяма и отличителните знаци бяха на капитан от флота.