Прекосиха за втори път огромната зала, в която бяха подслонени хората от Брейнсвил. Напрежението във въздуха се усещаше почти физически.
После тя разбра. Преди, когато дойдоха за пръв път тук, почти никой не им беше обърнал внимание. Сега ги наблюдаваха десетки чифта очи и твърде малко от тези погледи бяха дружелюбни. Но не бяха и враждебни, а… да, какви всъщност? — размишляваше тя объркано. Ако трябваше да опише израза, който четеше по лицата на тези хора, най-напред би се сетила за думата „укоризнени“. И може би „разочаровани“.
Но защо? Докато вървеше между Стоун и двамата войници към асансьора, тя премисляше напрегнато какво можеше да се е променила за малкото минути, които беше прекарала при Таубър. В дрехите ли беше причината? Преди те бяха видели само Стоун и двамата му придружители, които отвеждаха при лекаря някаква непозната и очевидно ранена жена, една жена в цивилно облекло. Сега тя беше в униформа.
Стигнаха до асансьора, преди тя да успее да довърши мисълта си, и Стоун натисна копчето за деветнадесетия етаж, за командния пункт. Вратите се плъзнаха безшумно и се затвориха, пътуването този път мина както обикновено — много бързо и почти неусетно, без ни най-малкото разтърсване. Поколеба се дали да попита Стоун какво беше станало с хората долу, но после се отказа. Вероятно изобщо нищо не беше станало. Те чисто и просто изпитваха страх, това беше всичко. И, по дяволите, те имаха пълно основание за това.
Глава 6
Миналото
29 ноември 1998 година
Вечерта, в която нашествието започна наистина, почти не се различаваше от предишните: светът се намираше вече три месеца в своеобразно шоково състояние и нищо не се беше променило от момента, в който вестта за изчезването на учените и войниците, намиращи се в близост до чуждия кораб, беше достигнала обществеността. Бекър и хората му бяха направили всичко възможно, но, разбира се, нищо не можеше да се държи в тайна. И стана точно това, което бяха предсказали хиляди професионални черногледци: светът потъна в хаос. Но това беше съвсем личната история на Черити и тя се числеше към малцината — може би бяха щастливци, — които забелязваха съвсем малко от всички ония ужасяващи явления, съпътстващи все още нестаналото нашествие, просто защото беше твърде навътре в цялата история, защото беше прекалено заета, за да намери време да си състави цялостна представа за нещата. Разбира се, тя беше осведомена: на стотици места по света избухна паника, създаваха се секти, избухваха войни или секваха внезапно, самоубийствата нарастваха с хиляди проценти и дори в този момент корабът да отлетеше и да изчезнеше в Космоса отново, то причиненото зло би било съпоставимо с директно нападение.
Но чуждоземните нямаше да си заминат. По някакъв начин Черити го знаеше. Беше го почувствала, още в най-първия момент, когато беше застанала там горе, във вътрешността на този огромен празен кораб и беше видяла титановия блок. Сьоренсен също го беше почувствал, а всички останали го бяха прочели в техните погледи. Каквото и да възнамеряваха, то не беше започнало още истински.
Тя стана, изключи телевизора, който отново показваше сателитна снимка на кораба — за последните дванадесет седмици картината не се беше променила — и излезе на балкона. Под нея се простираше градът, тих и почти тъмен, беше вече осезаемо студено, най-вече тук горе, петнадесет етажа над улицата. Ню Йорк изглеждаше като измрял. По асфалта под нея пълзяха само няколко леки коли, светлинните реклами и нощното осветление на високите административни сгради бяха изгасени… Законите на извънредното положение бяха все още в сила, и колкото и изненадващо да бе, те се спазваха. Черити се попита колко време още животът в десет милионния град може да върви по този начин, преди да рухне всичко. Ако това обсадно положение, в което градът доброволно бе влязъл, продължеше още дълго, то извънземните нямаше защо да идват вече.
Тя въздъхна, изпи мартинито си, трето за тази вечер и всъщност последното, което си позволяваше, и погледна часовника си. Минаваше десет. Майк беше слязъл долу преди половин час, за да намери отнякъде хамбургери, но вече доста закъсняваше. Почваше да се тревожи за него. Градът не беше вече сигурен. Всяка трета кола, която все още се движеше по улицата, беше със зеленикавите петна на Националната гвардия.
За момент съвсем сериозно си помисли дали да не подаде ръката си с чашата мартини от парапета на балкона и да я пусне долу, но после се отказа. Погледът й се насочи нагоре, претърсваше звездното небе. Беше студено, но както много студени ноемврийски нощи и тази беше особено ясна. Над главата й потрепваха хиляди звезди. Всичко беше толкова мирно. Толкова дяволски мирно, сякаш там горе не властваше нищо друго освен голямото празно пространство, сякаш там нямаше нищо, което може да дойде някой ден и…