„Да, и какво?“ — помисли си тя, дали наистина планират нападение? И ако да, тогава кога? И ако да, защо? Толкова много въпроси, на които вероятно тя никога няма да може да даде отговор.
Потрепервайки от студ, се обърна и се върна в жилището. Не затвори балконската врата, въпреки че през нея в стаята нахлуваше ноемврийският студ. Все по-често напоследък имаше чувството, че ще се задуши, ако остане в затворено помещение.
Отиде до етажерката, взе някаква книга и се опита да чете, без дори да погледне заглавието. След известно време забеляза, че от пет минути гледа втренчено една и съща страница, и остави книгата настрана. По дяволите, тя също беше човек и също имаше право да се страхува. Може би дори малко повече от останалото човечество просто защото знаеше малко повече от другите. Така например, че нито един от хората, които те и руснаците бяха изпратили през последните три месеца на Северния полюс, не се беше върнал. Или например, че точно в този момент някои от сътрудниците многознайковци на Бекер се опитваха да направят водородна бомба с примитивен взривател с ударно действие, която в най-лошия случай се канеха да хвърлят от орбиталната станция върху междупланетния кораб. Черити се съмняваше, че този план има и най-малък шанс за успех. Каквито и да бяха тези извънземни, установили се там, на Северния полюс, и парализиращи цяла една планета просто с присъствието си, те с положителност не бяха глупави.
Захвърли книгата, без да гледа, в единия ъгъл на стаята, изправи се отново и започна да крачи напред-назад, изпълнена с безпокойство. Безделието, на което беше осъдена през последните два дни, я караше да излиза извън кожата си. След три месеца непрекъснат стрес, беше закопняла за няколко дни спокойствие, но ставаше ясно, че това спокойствие не означава почивка, а беше истинска война на нерви. Струваше й се, че прилича на човек, който е седнал на електрическия стол и чака някой да натисне копчето. От дванадесет седмици насам. И освен това беше гладна. Къде се бавеше Майк с този проклет хамбургер?
Трябваше да минат още цели десет минути, преди да чуе вратата на асансьора и после забързаните — прекалено забързани, помисли си тя, — стъпки на Майк. Отвори вратата една секунда преди той да натисне звънеца и веднага разбра, че се е случило нещо. Той беше блед. Дишаше бързо, като че ли е изкачил бегом петнадесетте етажа, а не се беше возил на асансьора.
— Какво се е случило? — попита тя.
Майк не отговори на въпроса й, а мина бързо край нея и хукна към стаята. Включи бързо телевизора и й направи знак да влезе при него.
— По дяволите, какво има? — попита Черити още веднъж.
— Нещо става при кораба — прекъсна я Майк. — По дяволите, защо не си го пуснала, както ти казах?
Черити се отказа да отговори, тъй като екранът светна в този момент и показа познатата картина, предавана от сателит, спрян на триста и петдесет мили височина над Северния полюс.
Всъщност картината не беше съвсем позната. Нещо се беше променило, но мина малко време, преди Черити да осъзнае какво беше то. После тя усети, че я обхваща страх.
Нещо излизаше от кораба: по-точно казано петстотин и дванадесет непознати обекта, защото точно толкова отвори бяха изрязани от горната страна на огромния стоманен диск. И във всеки от тези отвори сега се беше появил по един сребърен, съвсем кръгъл диск. Ако отворите, доколкото знаеше Черити, имаха диаметър пет метра, тези летателни тела трябваше да бъдат триметрови. Издигаха се съвсем бавно нагоре, милиметър по милиметър, както показваше умаленото изображение, но в действителност — със съвсем изненадваща скорост. Черити не можеше да различи пламъци нито на реактивно задвижване, нито от какъвто и да било друг вид задвижване.
Дисковете се издигаха направо нагоре, като че ли за тях изобщо не съществуваше нищо като сила на земното притегляне. Това по темата примитивна техника, помисли тя мрачно.
— Господи, мисля, че се почва — промърмори Майк. — Какво е това?
От телевизора прозвуча гласът на някакъв коментатор, който напълно излишно обясняваше това, което милиарди хора бяха видели на живо върху телевизионните си екрани. Черити изобщо не слушаше. Както и Майк, и тя се приближи още повече до телевизора, сякаш би могла по този начин да види повече подробности.