Дръпнаха се от мястото за кацане, когато хеликоптерът взе да се спуска с рев надолу. Действията му не бяха съвсем прецизни, той дори не направи обиколка над сградата, за да се увери, че площадката за кацане е свободна и че няма опасност за приземяването, а сякаш направо падна от небето. На отворената врата се появи някаква фигура и помаха нетърпеливо с ръка. Тя и Майк хукнаха приведени към хеликоптера и със скок се озоваха вътре.
Машината отлетя незабавно, щом те се качиха в нея.
Започна да вали, докато хеликоптерът ги отнасяше към летището Ла Гуардия толкова бързо и толкова ниско, че Черити на няколко пъти изпита страх, че ще се блъснат в покривите на небостъргачите, над които прелитаха. Сигурно след себе си оставяха доста счупени стъкла на прозорци и пукнати тъпанчета.
Самият полет продължи само няколко минути, но почти четвърт час кръжиха над пистата, докато най-сетне разрешиха кацане и пилотът приземи хеликоптера рязко, и то само на стотина крачки от сградата на летището, която беше превърната временно в командна централа.
Когато слязоха от хеликоптера, тя разбра причината за чакането: пистите бяха задръстени — хеликоптери, реактивни самолети, малки спортни самолети с въртящи се крила и огромни транспортни машини, чиито издути тела се открояваха в нощта като гърбовете на гигантски стоманени китове. И непрекъснато пристигаха нови. Очевидно всеки пилот в обсега на летището беше получил заповед за смяна на курса и за кацане в Ла Гуардия. Няколко мили нататък по летателното поле минаваше права двойна светлинна линия, с която Националната гвардия беше разделила това поле на две неравни части. Малките светлини на автомобилните фарове пълзяха в нощта към тази ярко осветена ивица и точно в момента, когато Майк и Черити влизаха след водача си в сградата на летището, шест малки хеликоптера се вдигнаха от пистата и се понесоха в бръснещ полет към тази временна ограда. Мъже, дребни като оловни войничета, заемаха позиция по дължината на ограждението. Черити осъзна с горчивина, че командирът на групата съвсем явно очакваше атака, атака от цивилното население, не от чуждоземните. Боже господи, какво ставаше с тях? Унищожаваха се взаимно още преди пришълците да ги бяха нападнали!
Сградата на летището беше препълнена. Огромната чакалня сякаш щеше да прелее от зелени и сини униформи. Стотици гласове крещяха стотици команди и десетина високоговорители се опитваха да се надвикат. От огромната мултивидеостена под тавана някакъв говорител съобщаваше със сериозно лице лоши новини, които потъваха в хаотичния грохот на гласовете.
По някакъв начин водачът им успя да ги прекара невредими през целия този хаос. Стигнаха до асансьора, пред който стояха на пост двама войници от Националната гвардия, с гневни лица и заплашително стиснати автомати.
Мъжете отстъпиха настрани, когато водачът им показа някакъв документ, вдигайки го властно нагоре. След миг вратите на асансьора се отвориха, плъзнати сякаш от призрачна ръка, и те влязоха в кабината, която ги понесе стремително и незабавно нагоре.
Целта им беше стъкленият купол на кулата. Тук горе също имаше повече движение от обикновено, но поне не беше така претъпкано, че човек да не може да направи и крачка, без да настъпи някого по крака или без да удари с лакът другиго в бъбреците. Пред светещите в зелено екрани на радарите и компютърните пултове сега седяха военни и мъжът, който беше застанал със скръстени на гърба ръце пред панорамното стъкло и наблюдаваше ескалаторите, носеше униформа на бригаден генерал. Но с изключение на това, помисли си Черити, гледката беше направо абсурдно нормална. Тя не усети и част от страха, който властваше долу в залата. Всички разговори, които стигаха до нея, се водеха шепнешком.
Мъжът пред прозореца се обърна, когато се приближиха на три крачки до него. Черити не го познаваше, но погледът му й показа, че той я познава, разбира се. Искаше да козирува, но генералът махна с ръка.
— Оставете тази безсмислица, капитан Леърд — каза той. — Аз съм генерал Хардуел. Добре дошли. — Гласът му беше студен и не особено мил, но той се усмихваше. Някъде навън по летището започна да вие сирена, към нея се присъедини втора, трета. Черити автоматично погледна на запад, към града. Светлините на Ню Йорк все така продължаваха да осветяват нощта. Гледката с нищо не се различаваше от това, което представляваше силуетът на града от половин столетие насам. С малко въображение човек можеше да си внуши, че съвсем нищо не се е случило.