— Някакви новини? — попита Майк до нея.
Генералът поклати глава.
— Не. Не сме по-осведомени от вас. Гледахте ли предаването?
— Да — отговори мрачно Черити. — На кой идиот му хрумна мисълта да предава на живо! По дяволите, едно забавяне от десетина секунди би било достатъчно и тази паника… — Прекъсна думите си, когато осъзна, че човекът, към когото отправяше тези упреци, имаше горе-долу също толкова малко вина, както и тя. Усмихна се извинително. — Съжалявам.
Хардуел махна с ръка.
— Няма нищо. Всички сме малко изнервени, нали? — Той също се усмихна, погледът му се отнесе някъде в празното пространство, после отново стана сериозен.
— Вие бяхте на този кораб, нали? — попита той. — Мислите ли, че това са… бомби?
— Бомби? — Черити се втренчи в него. Минаха десетина секунди, докато разбере какво всъщност я питаше.
Беше като втори шок. При всички тия неща, за които беше мислила и се бе притеснявала през последните двадесет минути, мисълта, че обектите, които беше избълвал междупланетният кораб, може да са били бомби, изобщо не й беше хрумвала. А беше толкова близко до ума! Тя бързо поклати глава.
— Едва ли — отвърна Черити. — Не би имало особен смисъл, не намирате ли? — Но кое, кое, за бога, мислеше си тя, което този проклет кораб и неговите господари бяха направили през последните месеци, имаше изобщо някакъв смисъл? Въпреки това добави: — Не мога да си представя. Ако искаха да ни бомбардират, биха могли да го направят много по-лесно, не е ли така?
Обяснението прозвуча твърде неубедително дори и за нея, но очевидно задоволи Хардуел, защото, от една страна, помисли си тя, беше точно това, което искаше да чуе, а от друга, защото тя беше тази, която го каза. Думите й имаха стойност, защото се числеше към малцината, които са били на борда на кораба.
— Затова ли сте превърнали летището в крепост? — попита Майк.
Хардуел избегна погледа му.
— Подготвяме всичко за евентуална евакуация — отвърна той след малко, без да отговори направо на въпроса на Майк. — Въпреки че не зная докога ще можем да ги удържим.
— Ги?
Хардуел кимна ядосано към светлинния купол на Ню Йорк.
— Десетте милиона мъже и жени оттатък, които искат да напуснат града — отвърна той. — По дяволите, наистина ли сте толкова наивен или само се преструвате, лейтенанте?
Майк постъпи по единствено разумния начин: той игнорира раздразнения тон на Хардуел и без увъртания пристъпи към същинската причина за идването им тук.
— Готова ли е совалката за излитане?
Хардуел кимна утвърдително и веднага след това поклати глава.
— Совалката — да — каза той. — Но екипажът все още не. Имам заповед да ви задържа тук, докато се събере целият екипаж. Ще ви отведат в базата „Джефърсън Еър“.
— Кой липсва още? — попиша Майк.
— Всички — отвърна раздразнено Хардуел. — Вие и капитан Леърд бяхте първите. Лейтенант Найлс ще кацне след няколко секунди с хеликоптера. В момента е все още във въздуха. Останалите… Може да мине и час.
Някой го докосна по рамото и му предаде кратка бележка. Хардуел я прегледа бързо, смръщи вежди и я прибра в предния джоб на куртката. Постара се да не забележат действителните му чувства, но изглеждаше явно смутен.
— Лоши новини? — попита Черити.
Хардуел се поколеба. После кимна утвърдително.
— Да. Но не такива, които се отнасят до вас. — Отново беше прекъснат, от друг адютант, който обаче този път се обърна не към него, а към Черити.
— Капитан Леърд?
Черити кимна.
— Спешно повикване за вас. Оттатък, в канцеларията на оператора. — Мъжът посочи една тясна отворена врата на отсрещната страна на помещението. Стаята зад нея беше потънала в синия полумрак на включения видеоекран.
Майк и тя последваха младия войник, а Хардуел остана дискретно на мястото си, като по този начин ги освободи от неприятното задължение да затворят вратата под носа му. Помещението беше съвсем малко. Имаше само един минаващ по всички стени компютърен пулт, върху който проблясваха десетки монитори. В момента обаче беше включен само един. Пред него седеше млад мъж, който бързо стана и напусна помещението, след като позна Черити. Тя изчака Майк да затвори вратата след него, седна в още топлото кресло и набра личния си код върху малката клавиатура под екрана. Надписът „СТРОГО СЕКРЕТНО — САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА“ изчезна и отстъпи място на лицето на командира Бекър, стереоскопично и цветно изображение и толкова разтревожено лице, каквото преди не беше виждала у него.