Тя отчаяно се опита да следи бясното движение на косматата топка, стреля още веднъж, и още веднъж — без да постигне каквото и да било.
После животното се приближи, светкавично се метна надясно — и от мрежата над Черити се отдели огромно парче, което се спусна тихо върху й.
Черити извика, направи крачка встрани и се просна върху твърдия бетонен под, където се оплете в тънката лепкава паяжина. Дърпаше отчаяно белите нишки, но не успя да постигне нищо, освен да се омотае още повече в мрежата. Отделните нишки едва ли бяха по-дебели от косъм, но не можеха да бъдат разкъсани и където докоснеха голата й кожа, горяха като киселина. Някъде зад и над нея прозвуча тънко изсвирване, последвано от металическо щракване, когато се отвори бронираната врата. „Твърде късно“ — помисли си тя горчиво. Десет секунди по-късно. По дяволите! Беше издържала известно време, беше се борила да мине през ада, за да стигне дотук, и всичко това, за да закъснее с тези проклети десет секунди.
Ядът, с който я изпълни тази мисъл, й даде още веднъж сили, за да се претърколи и да протегне ръка към оръжието. С отчаяние се мъчеше да игнорира парливата и режеща болка от разяждащите ръката й нишки, притегли колене към тялото си и се задвижи ритмично, за да успее да се обърне настрани и така да се приближи до пистолета. Той й се беше изплъзнал, но не можеше да е някъде далеч, сигурно на половин метър само, достатъчно, за да може въпреки душащата мрежа да…
Черити застина, когато се обърна достатъчно, за да може да види оръжието си.
Беше там, където и предполагаше, дори още по-близо, и паякът беше клекнал над него с широко разтворени крака.
Черити се втренчи в чудовището и то също се втренчи в нея. Сега вече беше сигурна, че не си въобразява подигравателния блясък в очите на този огромен паяк. Чудовището си играеше с нея, както си беше играло всъщност през цялото време, една безмилостна игра на котка и мишка, при която от самото начало е било ясно кой ще е губещият.
„Но играта все още не е свършила“ — помисли си мрачно Черити. Беше безпомощна, неспособна да се движи и да избяга, оплетена в тази проклета паяжина, и за животното нямаше вече нищо по-лесно от това да се нахвърли върху нея и да я умъртви. Но то не направи нищо. Не се приближи, дори не помръдна, само продължаваше да гледа надолу към нея.
Малко зад паяка Черити съзря голяма, заплашителна сянка, после към нея запълзя още един от тези чудовищни инсекти, след него тръгна трети, четвърти…
Изведнъж разбра колко много се беше заблуждавала, смятайки, че си има работа само с този единствен паяк. Бункерът беше пълен с косматите чудовища. В тъмнината вероятно дебнеха десетки други…
Черити въздъхна тихо. Странно, изобщо не се боеше. Това, което изпитваше, беше силно отвращение, малко разочарование, че всичко щеше да свърши вече. По-рано (По-рано? Преди няколко седмици!!!) често се беше случвало да се дразни от книги и филми, в които героят в последния момент се измъкваше невредим от най-невероятни ситуации. Беше мечтала да види история, в която спасителите закъсняват с появата си, успявайки само да съхранят останките на смелия герой.
По всичко личеше, че желанието й щеше да се сбъдне.
Глава 2
Миналото
4 март 1998 година
Дори и от разстояние близо три хиляди мили, корабът представляваше внушителна гледка. Ако изобщо беше кораб. И ако данните, които компютърът беше подал в долния десен ъгъл на екрана, действително бяха верни.
Черити се съмняваше и в двете, макар че и двете изглеждаха недвусмислени — нито имаше причина да се съмнява в цифрите, които компютрите бяха изчислили, нито пък в това, че един матово-сребърен диск с почти деветстотин метра диаметър, който беше излетял с бясна скорост от междугалактическото пространство и държеше курс към третата планета от Слънчевата система, можеше да бъде нещо друго, освен космически кораб.
И въпреки това…
Всичко у нея се бунтуваше и не можеше да възприеме нито една от двете мисли. Не съществуваха космически кораби с диаметър деветстотин метра, а вероятността за посещение от други мислещи същества от дълбините на Космоса беше едно към… едно към не знам колко си всъщност. Толкова нищожна, че трябваше да се открият нови числа, за да се изрази тя.
И въпреки това, огромното нещо беше тук. Хилеше се насреща й от всички монитори на контролния пункт, от около пет седмици се движеше като зелена светеща точка над радиолокационните станции за космически контрол над Земята и ако се вгледаше много внимателно, можеше да го види дори с просто око, като една от безбройните светещи точки с големината на глава на карфица, разпръснати по монитора на совалката „КОНКЪРЪР“. Единственото, което го отличаваше от милионите звезди на Млечния път, беше обстоятелството, че се движи с бясна скорост.