Тя устоя на изпитанието да погледне към часовника и гледаше втренчено в посоката, от която трябваше да се появи огромният сребърен диск, както впрочем и всички останали.
Когато най-сетне това стана, беше разочарована. Беше съвсем недраматично: една от мъничките проблясващи точици пред тях започна да става все по-голяма, губейки същевременно нещо от блясъка си, и тогава корабът застана пред тях, внушителен и огромен, невероятно огромен.
Корабът се приближаваше със скорост, неподлежаща на описание, ставаше все по-голям и по-голям, напълно закри половината от космическото пространство пред тях и продължи да нараства. Докато заприлича на излязла от орбитата си планета, която заплашва да се срути върху им. От долната му страна Черити разпозна причудливи, невероятно странни надписи, доби бегло впечатление за формата му, точно тази, която камерите и компютърните графики им бяха показали, и в този момент той се приближи съвсем: един гигант с формата на плосък диск със заоблени краища, с едва забележимо куполообразно възвишение върху горната му част. Перфектно НЛО, огромно и някак си красиво в своята чуждоземна елегантност.
— Мили боже! — прошумоля гласът на Сьоренсен в шлема й. — Той е истински гигант!
Черити не отговори, но компютърът в скафандъра й, изглежда, възприе възклицанието на Сьоренсен като импулс: този път пламъчета се изстреляха от апаратурите и на петимата. Малката групичка бе запратена със страхотна сила към преминаващия с бясна скорост диск. Сьоренсен извика от уплаха, дори и Черити трябваше с усилие да потисне желанието си да посегне към контролния апарат, за да предотврати лудешкото спускане, преди да са се разбили в сърцето на тази изкуствена стоманена луна.
Унищожителният сблъсък обаче, който пренапрегнатите й сетива очакваха, не последва. Вместо това малката група кацна почти плавно на повърхността на звездния кораб и сетивата на Черити отново се разбунтуваха за миг, когато й се стори, че бясното движение на кораба намалява с всяка изминала секунда. Стомахът й се сви и й прилоша. Но тя не обърна внимание на този факт. Три от седемнадесетте минути, които им оставаха, бяха вече изминали. Трябваше да се залавят за работа.
И въпреки това през следващите пет-десет секунди те не направиха нищо друго, освен просто да останат по местата си и да оглеждат възхитени невероятната плоскост от метал, върху която се намираха.
Какво чувстваше в този момент? Не знаеше, нито сега, нито пък по-късно. Беше… нещо възвишено, потресаващо, великолепно, пленително… от всичко по малко и нищо изцяло, едно чувство, което никога нямаше да може да опише, защото за него нямаше подходящи думи. Това, което навярно е изпитал Армстронг, стъпвайки на Луната; Колумб, откривайки Америка; Евгениев, виждайки своя „Восход“, кацнал на Марс… Беше неописуемо усещане, обхванало всичките и каращо ги да се чувстват едновременно и малки, незначителни и невероятно могъщи.
В крайна сметка пък Сьоренсен беше този, който сложи край на благоговейното мълчание.
— Вижте отпред — каза той. — Вдясно, капитан Леърд! Там като че ли има нещо като вход.
Черити погледна в указаната посока и видя какво имаше предвид Сьоренсен: недалеч от тях зееше някакъв кръгъл отвор.
— Окей. Да побързаме. И внимателно!
Те тръгнаха. Магнитните подметки на ботушите им не можеха да ги задържат за тялото на кораба, така че можеха да се движат само крайно предпазливо, за да не бъдат катапултирани обратно в Космоса от силата на собствените си крачки. След по-малко от минута застанаха около входа в три четвърти кръг, чиято големина се определяше от дължината на предпазното им въже, и надникнаха в дълбочината.
Приличаше наистина на вход за вътрешността на кораба, но той водеше някак си в нищото, тъй като лъчите на фенерчетата им не срещаха никъде никаква съпротива. Светлината се губеше някъде в мрака на дълбочина петдесет или може би стотина метра.
— Какво чакаме? — попита Сьоренсен. Пристъпи напред и пак се спря.
Черити гледаше в дълбочината и не можеше да откъсне погледа си. Това, което виждаше — по-точно което не виждаше — съвсем не й харесваше. Нямаше стени. Нямаше дъно. Нищо. Ако беше шахта, тя трябваше да минава през целия кораб.
— Какво чакаме, капитане? — попита отново Сьоренсен. — Имаме само още осем минути и половина.
— Това не ми харесва — отвърна Черити. Нещо я предупреждаваше, но тя дори не знаеше за какво. По дяволите, да имаше само малко повече време за размисъл!