— Сьоренсен, Белинджър. Ландърс, вие оставате тук — нареди тя. — Ще влезем само Майк и аз.
Черити изключи набързо предавателя си, освободи се от предпазното въже и пристъпи предпазливо напред. От другата страна на отвора Майк направи същото.
С бързина, която обаче отстрани изглеждаше мъчително бавна, те се плъзнаха надолу. За момент лъчите на прожекторите им осветиха металната обвивка на кораба и нея я порази колко дебела и грубо обработена бе тя: грапава стоманена плоча с дебелина над един метър. Дори отверстието не беше съвсем гладко. Приличаше по-скоро на изкъртване от тялото на кораба, а не на грижливо орязване. Може би е от сблъсъка с някой метеорит, помисли си тя.
Най-после минаха през отвора и лъчите на прожекторите отново се загубиха във всепоглъщащия черен мрак. Не беше възможно да проверят скоростта на плъзгането си надолу, тъй като около тях имаше само непрогледна тъмнина, но на нея й се стори, че тя се ускорява. Внимателно посегна към колана си, от апаратурата на гърба й излезе късо огнено езиче и веднага се усети забавяне на падането.
— Какво става? — попита гласът на Сьоренсен в слушалките на шлема й. — Какво виждате, капитане?
Черити не му обърна внимание. Не виждаше нищо. Дебелият колкото ръката й лъч на прожектора кръжеше безспир, но не изкарваше наяве нищо друго, освен пустота. Този огромен космически кораб не съдържаше нищо. Може би се намираха в нещо като страничен хангар или…
Опита се да не мисли повече и вместо това се концентрира върху усилията си постоянно да движи лъча на прожектора. Бяха тук само за да видят. А да гадаят можеха и по-късно.
Най-сетне светлинният лъч показа нещо над нея. Белият кръг на халогенната лампа треперливо опипа грубо свързани стоманени плоскости и се плъзна нататък, без да попадне повече на това изкуствено метално небе.
— По дяволите, Леърд, какво виждате? — извика Сьоренсен. — Говорете най-сетне! Остават ни само седем минути! Какво открихте?
Черити въздъхна.
— Слезте долу и вижте сам, професоре — отговори тя. — Но внимавайте да не си ударите главата. Страшно тясно е тук вътре.
Не мина и секунда и лъчът от прожектора на Сьоренсен се появи над главите им, следван от тези на Белингер и Ландер. Майк вдигна лампата си, освети трите малки сребристи фигурки, които се промъкваха през отвора на петдесет метра височина над тях. Сьоренсен изруга, когато бе заслепен от светлинния лъч.
После внезапно млъкна, когато разбра. За момент Черити го съжали. Тя самата беше изненадана, когато го беше разбрала, а именно: че този огромен кораб превозва празно пространство. Сякаш цял един свят рухна за Сьоренсен.
— Шест минути още — обяви Майк. — Какво ще правим? Да продължим ли надолу?
Черити поклати отрицателно глава, но се сети, че едва ли можеха да забележат движението на главата й вътре в шлема.
— Не — произнесе тя на глас. — Пригответе се, ще изстрелям сигнална ракета.
Приближиха се до Сьоренсен и останалите. Черити се прикрепи отново към Сьоренсен и Белингер. Видя, че и Майк извършва същото от другата страна, после зае позиция според устава. Образуваха сега равнобедрен петоъгълник с обърнати навън лица и — което беше по-важно, — с фотолещи. С малко късмет биха могли да заснемат вътрешността на целия кораб.
— Сега! — извика Черити.
На двадесет метра под тях пламна яркобяло миниатюрно слънце. Черити бе заслепена за миг, въпреки филтъра, който мигновено се спусна пред наблюдателното стъкло на шлема й. После очите й свикнаха с ярката светлина и това, което видя…
Намираха се във вътрешността на огромен стоманен храм. Таванът и стените бяха от блед, почти бял метал, в който имаше голям брой кръгли отвори, подобни на този, през който те бяха влезли в кораба. Над и край тях не се виждаха сенки, тъй като нямаше нищо, което би могло да хвърля сянка — деветдесет и девет процента от този огромен летящ диск бяха чисто и просто празни.
Само под тях можеше да се види нещо. Яркият килим от светлина, през който бяха принудени да наблюдават, разяждаше контурите като с киселина и превръщаше дъното на космическия диск в някакъв сюрреалистичен пейзаж от сенки и преливащи една в друга линии и очертания.
Светлинната граната изгасна и те потънаха отново във вълните от тъмнина. За секунда Черити имаше усещането, че дори не може да диша в тази внезапна чернота.
— Долу! — извика Сьоренсен. — Трябва да слезем долу, капитане! Там има нещо! Бързо!
В гласа му имаше явна паника, но това не променяше нищо по обстоятелството, че беше прав. Въпреки това Черити го дръпна с ядосано движение назад, когато се опита да мине край нея.